Краят на империята

Кол Алън

Кайс се бе свил на кълбо и хлипаше. Изглеждаше безпомощен в огромното кресло.

Синд обаче не се отказа.

— Какво има там? — попита тя. — Какво има на лошото място?

— Императорът.

— Друго какво?

Кайс изписка уплашено. Сетне отново захлипа.

— Завинаги — рече през сълзи. — Има завинаги.

— Виждате ли? — погледна я Лагут. — Говори само небивалици. Винаги е така, когато е изплашен. „Завинаги“. Все това „завинаги“.

Кайс кимна.

— Няма щастие завинаги. Няма щастие.

Синд

го потупа успокояващо, после се обърна към Лагут.

— А сега искам да ми покажете компютъра.

Преди да излязат от стаята, Кайс започна да се съвзема. Надигна се, избърса очи и започна да се киска, загледан в екрана.

Малката луна бе сцена на разрушение. Синд крачеше през останалите от бомбардировките кратери, сред обгорени и разкривени останки. Сензорите на миниатюрното устройство в ръката й примигваха трескаво, докато събираха данни. Синд спираше от време на време и се заглеждаше в отломките. Събраните данни се прехвърляха на борда на нейния кораб, оставен на орбита. Анализите бързо се пращаха обратно. И пристигаха с писукане право в предавателя на шлема й.

Досега бяха потвърдили всичко, което откри в базата данни на компютъра в музея на Кайс. Луната се оказа сложно устроен комуникационен център. Поредната спирка по пътя към загадката, който би трябвало да отвежда в тайното място, откъдето Императорът се сдобива с АМ2.

Но Кайс не бе пристигнал тук случайно. Синд бе уверена в това. Беше дошъл, за да търси Императора. Същество, което в онези дни всички останали смятаха за мъртво. И го бе открил. На този планетоид.

Представяше си как Кайс се моли на Императора. Как му предлага всичко. Само и само да го спаси.

Безумното създание в музея бе живо доказателство, че молбите му са били отхвърлени.

Синд продължи да обикаля района още няколко часа. Накрая реши, че е достатъчно. Време беше да съобщи на Стен какво е открила.

Луната бе кръстопът на две важни тайни.

Първата — тайната на АМ2.

Втората — на прокламираното безсмъртие на Императора.

Синд бе доста уморена, когато даде сигнал да я приберат. Не от работа, а от потискащата мисъл, че макар да е узнала доста, това не значи, че находките й ще бъдат от полза.

Молеше се на всички бради на всички борски майки да излезе през същата врата, през която съвсем наскоро бе влязла.

Хайнис разлистваше документите с хладно, професионално изражение.

— Подредим ли всичко това — заяви тя, — ще стане ясно какво е научил Махони за Вечния император.

— И то е? — попита нетърпеливо Стен, загледан в холоизображението на някогашния детектив от отдела за убийства. Сигналът идваше от малък борски курорт, където я бе пратил — заедно с мъжа й и съкровищата на Махони.

— Не бива да прибързваме —

рече Хайнис. — Фактите трябва да се обмислят внимателно.

Стен се намръщи.

— Извинявай.

— Първо, пращам ти психопортрет на Императора. Махони го е създал като модел. Съпругът ми и аз го сравнихме с нашите собствени разработки и го одобряваме. Все пак направихме справка и с Рюкор. Портретът е абсолютно точен. Погледни го, когато имаш време.

— Ще приема думата ти на доверие.

— Второ, Махони е сравнил портрета с данните за Императора от всички негови предишни появявания. Смята, че става въпрос за едно и също същество. Възможността за двойник е изключена.

Стен изпъшка.

— Пак ли тази история с възкресяването? Проклетникът Махони се е надигнал от гроба, за да те обвърже с нея.

— С нищо не ме е обвързвал. Но ако тези данни са улики, водещи към заподозрян за убийство… готов съм да спипам виновника и да го отведа при прокурора. Стен, признай си, това е интересна възможност.

— Когато ми покажеш призрака, ще се пресегна и ще го пипна, за да се уверя, че съществува — рече Стен. — А междувременно… къде ни води всичко това?

Хайнис се замисли.

— Ами при поредната загадка. Виждаш ли, ние с мъжа ми събрахме заключенията на Махони и се опитахме да ги продължим.

— И какво се получи?

— Взехме портрета на Императора — този, за който всички сме съгласни, че е точен. Осъвременихме го и го сравнихме с човека, от когото сега се крием.

— И? — попита Стен, макар да разбираше, че е излишно. — Пак е същият, нали?

— Да. Същият е. Но не съвсем. В основата си това е Императорът. Но ако се вгледаш по-внимателно, поведението му е доста различно.

— Ама че работа — завъртя учудено глава Стен.

— Съжалявам, че ти стоварвам всичко това на главата, Стен — рече Хайнис и в гласа й се долови симпатия. — Но както казват в телевизионните предавания, „Такива са фактите, госпожо“.

Стен й благодари и прекъсна връзката.

Облегна се назад и остави информацията да се уталожи. Това, което се получи, наподобяваше притеснително математическо уравнение — уж същото, ала съвсем различно.

Комуникаторът избръмча. Дежурният офицер докладва, че Синд е излязла на връзка. Било важно.

Докато се навеждаше към таблото, за да й отговори, в главата му се въртеше един въпрос: Ако това не е Вечният император… с кого, дявол го взел, се биеха?

17.

Солон Кенна стоеше на широкия ораторски подиум — блок от чисто бял мрамор, стигащ до далечната стена на Парламентарната зала. До него, в целия си блясък, се бе изправил тайрен Уолш. Отзад бе монтиран висок два етажа портрет на Вечния император.

— С най-дълбоко уважение към всички мои колеги се изправям пред вас в този исторически ден.