Краят на империята

Кол Алън

И в този момент се появи Тамара. Носеше тесни зелени панталони и блуза в съответстващ тон. Тя взе две чаши с шампанско, оставени при купата с лед.

— За… за тази нощ — рече. Отпиха, напълниха чашите отново и се настаниха на кушетката. Разговаряха. Кеа не помнеше точно за какво. Но изглежда й разказа историята на своя живот, а Тамара го слушаше като хипнотизирана и почти се бе притиснала в него. По някое време красноречието му секна.

Тамара остави чашата. Неусетно бяха пресушили бутилката. Тя се пресегна и го докосна по устните.

— Толкова са меки — прошепна. Наведе се и езикът й пробяга по тях. Той

се опита да я целуне, но тя се дръпна. Стана и бавно се отдалечи, като полюшваше бедра. Изглежда, блузката й бе снабдена с някакъв механизъм за бързо сваляне, защото се смъкна за миг. Тамара я метна през рамо, обърна се и го погледна. Лицето й беше сериозно.

Докосна копчето на панталоните си и те се смъкнаха до глезените. После пристъпи към него. Протегна се с блажено изражение. Погледна го и се усмихна. А след това изчезна в спалнята. Блесна светлинка от запалена свещ.

Кеа беше свободен. Свободен да я последва.

— Не — рече Тамара. — Този път… този път само ще гледаш. Следващия път… ти ще си наред.

Марс се превърна в сянка. Тялото на Тамара изпълваше света. Нощите бяха светове на екстаз, на безкрайно движение, на сладко мъчение. Дните — на дръзки начинания и на срещи на различни места. Страстта на Тамара, изглежда, се подклаждаше от опасността да бъдат видени и разкрити. Особено ако този, който ги разкрие, е член на семейството. Не че Тамара бе дошла в леглото му съвсем невинна. Учеше се от него само защото искаше нещо ново. И така, макар и неохотно, той й показа някои техники, за които бе чувал или които бе учил на Мауи.

Беше добра ученичка и се упражняваше прилежно. Предпочиташе продължителната игра, екзотичните неща и комбинацията от удоволствие и болка. Кеа имаше чувството, че е дърво, попаднало в силно морско течение и притеглено в самия център на водовъртежа.

Освен това беше влюбен в Тамара. Това би могло да означава големи неприятности. Крах на живота му. Но беше самият факт. И което беше по-лошо — Тамара, изглежда, също бе увлечена по него. Кеа си позволи да мечтае за бъдещето — за едно много различно бъдеще от това, което очакваше доскоро. За бъдеще за двама.

Кеа беше изумен. Каквото и да поискаше, Тамара го правеше — само за да му достави удоволствие. Сякаш той бе господарят, а не… Мисълта му се спря, преди да стигне до края. Веднъж отидоха на доковете на Капен Сити. Кеа бе очарован от разнообразието на съдове. Тук йонните кораби се приземяваха в огромни надземни „люлки“, вместо да стърчат над водата, и Кеа дори можеше да крачи между тях и да се диви на размерите им. Самата Тамара не изпитваше особен интерес към корабите. „Скъпи, половината от тези са наши“. Не забелязваше цветовете им, формата, стаената опасност.

Имаше нещо, което не даваше покой на Кеа. Защо космическите кораби изглеждаха толкова различни от героичния им образ, придаван във филмите за космически пътешествия? Защо имаше толкова много бележки, окачени пред местната сграда за прием на работна ръка? И защо бележките бяха толкова износени? Сякаш от доста време не бе имало кой да им отговаря.

Настаниха се в една претъпкана бърлога, която изпълняваше ролята на кафене, и Тамара направи поръчка. Кеа се беше замислил. Почти всички посетители тук по

един или друг начин бяха свързани с пътувания в космоса. Хора, обитаващи сред вакуума и прочее. Тогава защо разговорите им бяха съсредоточени около пиячка, дрога и как са се нацепили предната нощ? Езикът им не беше на учени или инженери, а ленивият монотонен говор на бедните и отчаяните. И защо очите на тези храбри космически пионери гледаха така тъпо?

Тук за първи път чу за Трийсет и трета бариера. Термин, използван така, сякаш ставаше въпрос за портата на Хадес. Попита какво е това и научи, че е стандартно разделение между секциите на екипажа и двигателите, от една страна, и пътниците и товарът от друга. Тук нещо не беше наред. Но не разбираше какво. Допи чашата и улови Тамара за ръката. Тя бе втренчила почти хипнотизиран поглед в една жена, чиято кожа бе гъсто покрита с татуировки. Жената също изглеждаше заинтригувана от нея.

Тамара се намръщи, когато Кеа я подкани да си вървят, но не каза нищо. Награди татуираната жена с продължителна усмивка, после двамата напуснаха бара. Същата нощ Кеа спа сам, Тамара беше в лошо настроение, без да му разкрие причината. На следващия ден се разсмя на извиненията му. Каза му, че отскочила пак до Капен Сити. Да се види със „стари приятели“.

Краят дойде един слънчев ден, на площадката до тримарана, където всичко бе започнало една земна седмица по-рано. Цяла сутрин Кеа се подготвя. Подбира внимателно подходящите думи. Имаше усещането, че му предстои един от най-важните разговори в живота му. В известен смисъл бе точно така.

Тамара изслуша внимателно заекващата му реч, която ставаше все по-объркана и многословна. После се разсмя.

— Кеа — рече тя, когато смехът й угасна. — Чакай да уточним. Ти смяташ, че ние двамата… трябва да сме заедно? Когато лятото свърши? Дори на Земята?

Кеа усети, че стомахът му се свива, сякаш току-що бе пристъпил на площадката на гравиасансьора, но въпреки това кимна.

— Да живеем заедно? За постоянно? Кеа, миличък, говориш като някой от старите филми! Предлагаш ми брак? На мен? Олеле! — И тя отново се разтресе от смях. Кеа стана, прекоси умълчан платформата и се качи в асансьора.

По някое време се озова в главната сграда. Беше тъмно. Не беше ял, нито се прибра в стаята си. Опитваше се да бъде невидим, най-вече за някой от Баргета. Две от младите жени за развлечение го попитаха има ли нужда от нещо. Кеа поклати глава. Очите на едната се навлажниха. Тя понечи да каже нещо, но само постави ръка на неговата, после се озърна изплашено и побягна.

Не знаеше какво ще прави сега. Как ще се крие от Тамара до края на лятото — лято, превърнало се от рай в чистилище? Не можеше да си тръгне току-така. Остин беше негов приятел. Искаше да открие някое тайно местенце, където да пропълзи и да ближе зейналата рана, спомен от Тамара.

Чу смях. Остин.

— О, божичко! — възкликна Остин. — Ама той сериозно ли?

— Ако не е бил сериозен, значи е най-големият шегаджия на Марс — отвърна Тамара.

— Предполагам, че трябваше да се очаква — каза по-възрастен глас. Баргета-старши.