Краят на империята

Кол Алън

Кеа закупи още корабостроителници и поръча нови кораби, които също полетяха към звездите. Поръча и кораби за охрана на човешките планети. Това бяха бойни кораби с АМ2 двигатели, въоръжени с ракети, лазерни и зенитни оръдия — бронирани патрулни катери, които ескортираха лайнерите и шлеповете, докато маневрираха около обитаемите светове. На правителствата може и да беше забранено да строят бойни кораби, но в споразуменията не се казваше нищо за частните компании, по простата причина, че преди откриването на АМ2 двигателя, космическият, или звездолетен, кораб, построен за военни нужди, щеше да е огромно прахосване на средства. Кеа

отделяше голяма част от времето си да обмисля нови средства за въоръжение. Един от инженерите му, на име Робърт Уили, предложи да облекат микроскопична частица от АМ2 с кожух от Империум X, превръщайки я в експлозивен куршум. Освен това смяташе, че ако този „куршум“ бъде достатъчно малък и се използва последно поколение свръхмощни преносими лазери, няма опасност АМ2-куршумът да се „възпламени“ от лазера. Припомняйки си мрачно за Алфред Нобел, чието изобретение било предназначено да носи полза на човечеството, и за ефикасността на ужасяващите за времето си „динамитни оръжия“, Кеа прехвърли на Уили собствен научен екип и му позволи достъп до работа с Антиматерия Две.

В последно време медиите и новинарските емисии, следвайки обществените настроения, вместо да създават такива, бяха започнали да обявяват Кеа Ричардс за освободител. По-велик от Едисон, по-велик от Форд, по-велик дори от Маклийн. Кеа знаеше, че не се приближават и на миля до истината, макар всичко това да звучеше като брътвежи на мегаломан. Те все още не си даваха сметка за истинските мащаби на текущите промени, за характера и големината на социалната революция. Но скоро щяха да го осъзнаят.

Всичко вървеше на пълна мощност. Кеа се безпокоеше, защото знаеше какво ще последва и не беше сигурен дали ще съумее да попречи на следващия опит да бъде лишено човечеството от звездите.

Може би отрядът за нападение бе забравил за светлината от Юпитер и разчиташе на прикритието на тъмнината през цялата нощ. А може би това не ги интересуваше. Но когато нападнаха, все още се смрачаваше и Юпитер висеше отгоре като огромен, запален абажур. Това бяха отлично обучени командоси, подготвяли се в пълномащабни макети на имението на Ричардс, или най-малкото изучавали подробни записи.

Зазвучаха аларми. Кеа се претърколи от леглото и се огледа сънено. Беше си легнал преди по-малко от час. Без да се е събудил напълно, той отвори вратата на гардероба и извади тъмно наметало. На закачалката до него висеше кобур с пистолет и резервни пълнители. До него бе окачена автоматична карабина. Съжалявайки, че не бяха имали повече време, за да усъвършенстват това АМ2 оръжие, той постави патрон в гнездото на карабината, нахлузи обувките с ципове и се отправи към хола. Подът под краката му се разтресе и Кеа падна. Едва по-късно разбра, че в имението му се е блъснал малък катер, управляван от робот и пратен да отвлече вниманието на охраната. Кеа изтича навън и се озова в едно от многото фоайета.

— Мистър Ричардс! Бункерът! — махаше му дежурният офицер. Последва нов трясък и от тавана се посипаха метални и пластмасови отломки. Офицерът се завъртя, извика и издъхна, а от тавана се спуснаха двама мъже с черни дрехи и святкащи дула на оръжията. Единият от тях забеляза Ричардс и насочи оръжие към него, разпознавайки своята мишена, сетне двамата се втурнаха. Кеа натисна спусъка и го задържа. Три куршума последователно попаднаха право в нападателите. Имаха

заповед да не го убиват, осъзна той. Това щеше да ги забави малко.

Във фоайето нахлуха хора от неговата охрана. Един от тях метна газова граната към отвора в покрива. Нова експлозия, още писъци. Да върви по дяволите бункерът, помисли си Ричардс. Щом копелдаците знаят къде се намира спалнята ми, вероятно са взели предвид и бункера. Отвън екнаха гърмежи и засвяткаха лазери. Викове.

— Да вървим — нареди той и се отправи към централния вход. Абсурдно, абсурдно, въртеше се в главата му. Да не смяташ да ги изведеш отвън? Та ти си обикновен инженер, със спомени от дребни сблъсъци в задните улички на родния ти остров, не си професионален войник. Нито сега е моментът да загинеш в блясъка на славата.

В централното фоайе на имението цареше суматоха от дим и изстрели. Кеа наблюдаваше как неговите „войници“ — повечето от тях бяха преминали обучение в някоя от армиите на Слънчевата система — стрелят, залягат и се придвижват напред с маневри. Изумително, помисли си той. Също като на кино. Сетне му хрумна друга мисъл: дали филмите отразяват реалността, или всички ние се изживяваме като актьори? Бяха останали само четирима нападатели, залегнали зад купчина отломки, откъдето водеха рядка, премерена стрелба. Заваля дъжд от гранати и първата вълна бе унищожена.

Охраната на Кеа в началото бе изненадана от внезапната атака, но после опитът и обучението взеха връх. Отвориха се няколко странични врати и през тях изтикаха тежки картечници. Отвън, на площадката пред къщата, Кеа преброи три, не — четири малки кораба. Даде си сметка, че това не е дребномащабна операция. Втората вълна нападатели се надигна от прикритията си и откри огън. Отпред имението на Кеа, което по-скоро наподобяваше малък дворец, бе обградено с елегантни перила и балюстради, насочващи погледа на наблюдателя към самата сграда. Смятаха се за част от идеите, превърнали имението му в несравним архитектурен шедьовър. Ала истината бе, че перилата и балюстрадите бяха създадени по проект на шефа на неговата охрана и целта им бе не да насочат погледа на наблюдателя, а атаката на противника.

Перилата бяха достатъчно високи, за да затруднят тези, които ги прескачат, а напречните им подпори бяха достатъчно нашироко, за да не осигуряват прикритие. И сега те изпълняваха ролята си, събирайки устремната атака на вражеските противници пред централния вход. И към зоната за стрелба на картечниците.

Отекнаха нови изстрели и нощта се озари от взривове, докато мъже и жени издъхваха. Един ранен, окървавен противников войник се показа, олюлявайки се, от дима и бе повален. Той беше последният. Без да губят време, изтикаха една от картечниците на верандата и откриха огън по корабите. Два от тях избухнаха, другите два се обгърнаха в гъст дим и скоро бяха погълнати от пламъци.

Охраната на Кеа се раздели на три групи. Първата зае отбранителна позиция около него, втората атакува корабите, за да провери дали всички нападатели са избити. Третата се зае да обискира труповете, да разоръжава ранените и да ги събира на едно място. Кеа наблюдаваше всичко това като през завеса. След известно време пред него се изправи шефът на охраната.

— Сър, готов съм да докладвам.

— Слушам те.

— Преброихме седемдесет и трима нападатели, но е възможно да са били повече. Не знаем колко е имало на корабите. Дванайсет са още живи.