Краят на империята
Шрифт:
— Кои са те?
— Не носят документи. Двамата, които проговориха, заявиха, че са наемни войници, вербувани в Претория от фирма, с която са работили и преди. Никой от тях не знае кой може да е поръчителят. Аз обаче не им вярвам.
— Продължавай да разпитваш. Тези двамата ще могат ли да издържат на мъчения?
— Съмнявам се, сър. Имат доста тежки наранявания.
— Ти какво мислиш?
— Възможно е да са наемници, работещи за някой ваш противник. Или да е нещо по-дълбоко. Федерацията, земното правителство, Марсианският съвет, или която и да било от свръхкорпорациите.
Кеа
— Как да постъпим с ранените, сър? Искам да кажа, след като измъкнем от тях каквото успеем?
Докато Кеа се колебаеше, приближи се втори помощник.
— Сър, приехме съобщение от новинарски екип Единайсет. Казват, че са получили шест доклада за престрелки и експлозии и искат да знаят какво става. Предпочитат да разговарят с вас… питат дали да пратят екип.
Кеа се замисли. Първоначалната му реакция бе да приеме репортерите. Трябваше, разбира се, да се преоблече, да си разчорли косата и да си придаде слисания вид на човек, който се чуди защо биха постъпили по този начин с него. Но после премисли.
— Кажете им, че охраната е участвала в максимално близки до реалността учения. Могат да пратят екип — Ганимед е свободен свят, — но не им разрешавам да кацат на моя територия. Що се отнася до мен — не съм на Ганимед. Участвам в изпитания на нов кораб. В момента не можете да се свържете с мен.
Помощникът кимна и се отдалечи. Кеа се обърна към шефа на охраната.
— Това отговаря ли и на твоя въпрос?
— Да, сър. — Офицерът извади пистолета от кобура, зареди го и се насочи към мястото, където държаха ранените пленници.
Кеа се обърна и вдигна очи към Юпитер и световете отвъд, блещукащи на звездното небе. Сега ще трябва да почакаме, докато някой започне да се оплаква. И тогава ще разберем кой е най-големият ни враг.
Но така и не разбра. Нямаше дори слухове в подземния свят на наемниците.
Кеа се разтревожи. Последното покушение можеше да успее, а дори не изглеждаше кой знае колко грандиозно. Не сполучиха, защото някой бе наредил да го заловят жив. Но рано или късно друг ще реши, че може и без него, разчитайки, че хората му също ще знаят тайната на звездния двигател.
Никой не знаеше, разбира се. Но това не би върнало Кеа Ричардс от гроба. Нуждаеше се от чудо.
26.
Чудото пристигна в края на пролетта. Първи го забеляза един кораб с двигател „Юкава“, летящ между Калисто и Марс. Беше къс скала, носещ се из космоса, с диаметър не повече от километър. Щяха да го вземат за астероид, ала анализите не откриха сходство със скалите, въртящи се на постоянна орбита отвъд Марс. Навигаторът изчисли орбитата, прати съобщение и забрави за него. Докладът бе приет от централната диспечерска на Марс. Един от техниците провери орбитата и я екстраполира. После изруга и отново направи анализ.
Изчисленията показваха, че този междузвезден отломък е на пресечен курс със земната луна, с възможност за отклонение до 15 процента. Техникът уведоми началника си. Той пък се свърза с един от научните репортери в местната станция. А главният редактор на станцията знаеше добре кое качва рейтинга
Хаос и суматоха, от учените до цялата общественост. Междувременно някой кръсти астероида Скитника.
От Ганимед Кеа наблюдаваше всичко това с нарастваща загриженост.
Появиха се и първите теории. Изследвания. Слънчевата федерация организира извънреден щаб на Марс, в централната станция „Кларк“. Ако не друго, беше сигурно едно — че има достатъчно време и кораби, за да се извърши пълна евакуация на управляващите, в случай на сблъсък със Скитника. На Луната бе обявено извънредно положение, но нищо не се правеше. По-лошото: с приближаване на деня на сблъсъка никой не предлагаше каквото и да било.
Трябва ли да се евакуира Луната? Как? В кратерите живееха повече от два милиона души. Ами земното население? Трябва ли да бъдат прибрани всички в подземни убежища, или да бъдат евакуирани в планините, с идеята, че на Земята ще се вдигнат огромни вълни вследствие от сблъсъка? Думи и само думи. Никакви действия.
Кеа, който отдавна смяташе, че има цинично отношение към обществото, не можеше да повярва на цялата тази безсмислена шумотевица. Появиха се и първите проповедници, които твърдяха, че бедствието е заради минали прегрешения на човечеството. Избухнаха размирици, вилнеещи тълпи. Полицията все по-трудно се справяше с положението.
А Денят на Страшния съд наближаваше. Някои предлагаха да не се предприема каквото и да било. И края на краищата това бе дело на природата, нали? Човечеството беше оцелявало и при други катаклизми. Било е писано да се случи.
Седемдесет и три дни.
Кеа нареди да повикат доктор Мастерсън, неговия главен учен. Изпитваше уважение към него както заради прагматизма му, така и за способността му да пази тайна и да управлява разнородните и раздирани от егоцентризъм учени. Мастерсън го запозна със своите прогнози и анализи. Според него бе неизбежно Скитника да се сблъска с Луната. След удара той най-вероятно щеше да отскочи и да се удари в Земята. Възможността Луната да измести орбита и да се доближи до Земята — 67%. Възможността Луната да се разпадне след сблъсъка — 13%. Възможността Скитника да откъсне голямо парче от Луната — 54%. Възможността този или тези отломъци да паднат на Земята — 81%.
Последствията…
Кеа реши, че е чул достатъчно. Имаше представа за радиоактивността, която би предизвикал подобен сблъсък. Без дори да се отчитат последващите земетресения и тектонични размествания. Скитника бе обещание за катаклизъм — но все още никой не предлагаше да се предприеме каквото и да било. Политиците си подхвърляха предложения — от използване на ракети, за да се изтласка Луната от орбита, до построяването на гигантско оръдие, което да унищожи Скитника. Но нито едно от тези предложения, дори такива, които биха могли да се осъществят, не се утвърждаваха за практическа реализация. Непрестанно се подхващаха нови научни изследвания. Полицията и военните бяха в пълна готовност.