Мъглявината Андромеда

Ефремов Иван Антонович

Ерг Ноор дълго отлагаше това, което щеше да направи в деня след отлитането — прожектирането на електронните стереофилми от «Парус». Искаше му се заедно с Низа да види и чуе първите вести от прекрасните светове, планетите на синята звезда. Заедно с нея да дойде до осъществяването на най-смелите романтични блянове от миналото и настоящето — откриването на нови звездни светове — бъдещи далечни острови на човечеството…

Филмите, снети на осем парсека от Слънцето преди осемдесет години, пролежали в отворения кораб на черната планета — на звездата Т, се бяха запазили превъзходно. Полусферичният стереоекран отнесе четиримата зрители от «Тантра» там, където сияеше високо над тях синята Вега.

Бързо се сменяха краткотрайни сюжети — нарастваше ослепително

синьото светило, минаваха едноминутни кадри из живота на кораба. При изчислителната машина работеше младият — двадесет и осем годишен — началник на експедицията, още по-млади астрономи извършваха наблюдения. Ето ежедневните спортни игри и танци, доведени от членовете на експедицията до акробатично съвършенство. Насмешлив глас поясни, че първенството по целия път към Вега се държи от биоложката. Действително тая девойка с къса ленена коса смайваше с извънредно трудни упражнения и невероятни движения на своето великолепно развито тяло.

Като гледаха ярките, реални изображения на хемисферния екран, който запазва нормалните светлинни оттенъци, зрителите забравиха, че тия весели, енергични млади астронавти отдавна са изядени от гнусните чудовища на желязната звезда.

Оскъдният летопис за живота на експедицията бързо пролетя. Усилвателите на светлината в проекционния апарат забръмчаха — виолетовото светило гореше така яростно, че дори тук, в бледото си отражение, то принуди хората да сложат защитните очила. Звездата беше почти три пъти по-голяма от Слънцето по диаметър, с колосална маса, силно сплескана, и се въртеше бясно с екваториална скорост триста километра в секунда. Кълбо неописуемо ярък газ с температура на повърхността единадесет хиляди градуса, тя разпростираше крила от бисернорозови пламъци на милиони километри. Създаваше се впечатление, че лъчите на Вега осезаемо бият и смазват всичко, попаднало на пътя им, летят в пространството като могъщи копия. В дълбочината на тяхното сияние се скриваше най-близката до синята звезда планета. Но там, в този огнен океан, не можеше да навлезе никой кораб от Земята или от нейните съседи до Пръстена. Прожектирането на картини се замени с четене на доклад за направените наблюдения и на екрана се появиха полупризрачни линии на стереометрически чертежи, които показваха разположението на първата и втората планета на Вега. «Парус» не е успял даже да се приближи до втората планета, отдалечена от звездата на сто милиона километра.

Чудовищни протуберанси [*47] излитаха от глъбините на океана от прозрачни виолетови пламъци — звездната атмосфера, протягаха се в пространството като всеизгарящи ръце. Толкова огромна беше енергията на Вега, че звездата излъчваше светлина с най-силните кванти [*48] — от виолетовата и невидимата част на спектъра. Дори в защитените с троен филтър човешки очи тя предизвикваше тягостно усещане за близост до някакъв почти невидим, ала смъртно опасен призрак… Наоколо прелитаха светлинни бури, преодоляваха притеглянето на звездата и резонираха в стените на «Парус». Броячите на космичните лъчи и другите видове твърди излъчвания отказваха да работят. Йонизацията почна да нараства, макар корабът да имаше сигурна защита. Човек можеше само да се досеща за силния поток лъчиста енергия, който се устремяваше в празното пространство отвъд стените на Кораба, за квинтилионите киловати безполезно разпилявана мощност.

47

Протуберанси — изхвърляния на нажежени газообразни вещества от повърхността на звезда (например Слънцето), излитащи нагоре на огромни разстояния.

48

Квант — нищожно малко количество енергия.

Началникът на «Парус» внимателно приближи своя звездолет до третата планета — голяма, но обгърната от тънка прозрачна

атмосфера. Както изглежда, огненото дихание на синята звезда беше разпръснало обвивката от леки газове, която се простираше като дълга, едва светеща опашка откъм засенчената страна на планетата. Разрушителни изпарения на флуор, отровен въглероден окис, мъртва плътност на инертни газове — в тая атмосфера нищо земно не би просъществувало и секунда.

Из недрата на планетата стърчеха остри върхове и отвесни нащърбени каменни стени — червени като пресни рани и черни като бездни. По брулените от буйните вихри вулканични плата се виждаха пукнатини и ями, които изпускаха нажежена магма и наподобяваха жили кървав огън.

Високо се извиваха гъсти облаци пепел, ослепително сини откъм осветената страна, непроницаемо черни откъм засенчената. Исполински мълнии с дължина хиляди километри се стрелкаха по всички посоки — белег за наситеност на мъртвата атмосфера с електричество.

Виолетово огромно слънце, черно небе, наполовина скрито от корона бисерно сияние, а долу, на планетата — алени контрастни сенки на хаотично разпилени скали, пламтящи бразди, извивки и кръгове, непрекъснато святкане на зелени мълнии…

Стереотелескопите са предали, а електронните филми записали това с безпристрастна точност.

Но при уредите бдеше живото чувство на пътешествениците — протестът на разума срещу безсмислените сили на разрушението и натрупването на инертна материя, съзнанието за враждебност от страна на тоя свят на беснеещ космически огън. Хипнотизирани от зрелището, дежурните си размениха одобрителни погледи, когато гласът съобщи, че «Парус» отива към четвъртата планета.

След няколко секунди под телескопите в кила на кораба вече израстваше крайната планета на Вега с размери, близки до земните. «Парус» се спускаше почти отвесно. Очевидно пътешествениците бяха успели на всяка цена да изследват последната планета, последната надежда за откриване на свят, ако не прекрасен, поне годен за живот.

Неволно Ерг Ноор мислено произнесе тая дума-отстъпление «поне». Вероятно също така са мислили и онези, които управляваха «Парус», когато са оглеждали повърхността на планетата с мощни телескопи.

«Поне!…» В тия две срички се съдържаше прощаване с мечтата за прекрасните светове на Вега, за намиране планети-бисери на дъното на необятната Вселена, заради което хората от Земята доброволно са влезли за четиридесет и пет години в затвора звездолет и за повече от шестдесет години са напуснали родната планета.

Но увлечен от зрелището в дълбочината на полусферичния екран, Ерг Ноор не веднага помисли за това. Сякаш и той летеше над повърхността на безмерно далечната планета. За голямо съжаление на пътешествениците — ония, загиналите, и тия, живите — планетата се оказа подобна на познатия ни от детството Марс. Същата тънка, прозрачна газова обвивка с възчернозелен цвят, същото безоблачно небе, същата равна повърхност на безлюдни континенти с вериги от разрушени планини. Само че на Марс цари пронизващ нощен студ и рязка смяна на дневните температури. Там има плитки блата, изпаряващи се до почти пълно изсъхване, пада оскъден дъжд или скреж, мяркат се хилави растения и странни, вяли, зариващи се в пръстта животни.

Тук ликуващите пламъци на светлосиньото слънце нагряваха планетата така, че тя цялата излъчваше жега като най-знойните пустини на Земята. Водни пари в нищожно количество се издигаха в горните слоеве на въздушната обвивка, а огромните равнини се засенчваха само от вихрите на топлинните потоци, които непрекъснато смущаваха атмосферата. Планетата се въртеше бързо, както и всички останали. Нощното изстудяване разсипваше скалите в пясъчно море. Пясъкът, оранжев, виолетов, зелен, синкав или ослепително бял, изпъстряше планетата с огромни петна, които отдалеч наподобяваха морета или гъсталаци от въображаеми растения. Веригите на срутените планини, по-високи, отколкото на Марс, но също така мъртви, бяха покрити с блестяща черна или кафява кора. Синьото слънце с могъщо ултравиолетово излъчване разрушаваше минералите, изпаряваше леките елементи.