Мъглявината Андромеда
Шрифт:
Чувство на срам принуди началника на експедицията да се намръщи. В своята мъка той забрави колко много беше сторил за него биологът. Неприлично за зрял човек! Той пое ръката на биолога и я разтърси в израз на симпатия към него.
— Вие мислите, че убийствените органи в черните медузи и в тая кръстовидна отвратителна твар са еднородни? — попита Ерг Ноор.
— Не се съмнявам. Гаранция за това е моята ръка. В натрупване и видоизменяне на електрическа енергия се е изразило общото жизнено приспособяване на черните същества — обитатели на богатата с електричество планета. Те са явни хищници, а ония, които им служат за жертва, засега не познаваме.
— Но помните ли какво се случи с всички нас, когато Низа…
— Това е друго нещо.
Началникът на експедицията погледна към далечното Слънце, което светеше сега и на Земята. Слънцето — вечната надежда на човека. Слънцето — олицетворение на светлата сила на разума, който разгонва мрака и чудовищата на нощта. И радостната искра на надеждата стана негов спътник за остатъка от странствуването…
Завеждащият станция Тритон дойде в санаториума при Ерг Ноор. От Земята викаха началника на експедицията, а появата на завеждащия в карантинните помещения, достъпът в които беше забранен, означаваше край на изолацията, възможност да се приключи тринадесетгодишното пътешествие на «Тантра». Началникът на експедицията скоро се върна, съсредоточен повече, отколкото обикновено.
— Отлитаме още днес. Помолиха ме да взема шестте души от планетолета «Амат», който остава тук за усвояване нови рудни месторождения на Плутон. Ние ще вземем експедицията и събраните от нея материали.
Тази шесторка преобзавела обикновен планетолет и извършила много смел подвиг. Гмурнали се към дъното на преизподнята, под гъстата неоново-метанова атмосфера на Плутон. Летели в бури от амонячен сняг и непрекъснато се опасявали, че ще се разбият в тъмнината о колосалните игли здрав като стомана лед. Успели да намерят област, където стърчали оголени планини. Загадката на Плутон най-сетне е разрешена — тая планета не принадлежи към нашата Слънчева система. Тя е захваната от нея по време на движението на Слънцето през Галактиката. Ето защо плътността на Плутон е твърде по-голяма, отколкото на всички други далечни планети. Изследователите открили странни минерали от съвсем чужд свят. Но още по-важно е това, че на един хребет били забелязани следи от почти напълно срутена постройка, които свидетелствуват за някаква невъобразимо древна цивилизация. Получените от изследователите данни, естествено, трябва да бъдат проверени. Разумната обработка на строителните материали изисква още доказателства… Обаче налице е изумителен подвиг. Аз се гордея, че нашият звездолет ще отнесе героите на Земята и горя от нетърпение да чуя техните разкази. Карантината за тях изтекла преди три дни… — Ерг Ноор млъкна, уморен от дългата реч.
— Ами че тук има сериозно противоречие! — провикна се Пур Хис.
— «Противоречието е майка на истината!» — спокойно отговори на астронома със старата пословица Ерг Ноор. — Време е да подготвяме «Тантра»!
Изпитаният звездолет лесно се откъсна от Тритон и се понесе по гигантска дъга, чиято равнина бе перпендикулярна към тази на еклиптиката. Да се пътува направо към Земята беше невъзможно: всеки кораб би загинал в широкия пояс от метеорити и астероиди — отломъци от планетата Фаетон, която съществувала някога между Марс и Юпитер, но била разпокъсана от притеглянето на гиганта в Слънчевата система.
Ерг Ноор набираше ускорение. Той нямаше намерение да вози героите към Земята определените седемдесет и два дни, а реши, като използува колосалната сила на звездолета, при минимален разход на анамезон да стигне за петдесет часа.
Предаването от Земята проникваше през пространството към звездолета — планетата приветствуваше победата над мрака на желязната звезда и мрака на
Космосът гърмеше от тържествуващи мелодии. Станциите от Марс, Венера и астероидите викаха кораба и вливаха своите акорди в общия хор за възхвала на героите.
— «Тантра», «Тантра» — най-сетне зазвуча глас от поста на Съвета, — разрешава се кацане на Ел-Хомра!
Централният космодрум се намираше на мястото на някогашната пустиня в Северна Африка. Звездолетът се устреми натам през наситената със слънчева светлина атмосфера на Земята.
ГЛАВА СЕДМА
СИМФОНИЯ ВЪВ ФА МИНЬОР — ЦВЕТНА ТОНАЛНОСТ 4,750 МЮ
Панели от прозрачна пластмаса служеха за стени на широката веранда, обърната на юг, към морето. Бледата матова светлина, излъчвана от тавана, не спореше с ярката луна, а я допълваше — смекчаваше грубата чернота на сенките. На верандата се събра почти целият състав на морската експедиция. Само най-младите й членове още играеха в осветеното от луната море. Дойде със своя прекрасен модел художникът Карт Сан. Като разтърсваше дългата си златиста коса, началникът на експедицията Фрит Дон разказа за проучването на коня, намерен от Миико. Определянето на материала на статуята за изясняване подемното тегло довело до неочаквани резултати. Под повърхностния слой от някаква сплав се оказало чисто злато. Ако конят е лят, теглото на скулптурата, дори след приспадане изместената от него вода, достигало четиристотин тона. За извличането на това чудовище си предлагали услугите големи плавателни съдове със специални приспособления.
На въпросите, как може да се обясни тая крайно безсмислена употреба на ценния метал, един от старшите сътрудници на експедицията си припомни срещнатата в историческите архиви легенда за изчезването на златния запас на цяла страна: тогава златото служело за еквивалент на стойността на труда. Престъпните управници, виновни за тиранизирането и разоряването на народа, преди да избягат в друга страна — тогава имало препятствия в съобщителните връзки между различните народи, наречени граници, — събрали целия златен запас и излели от него статуя, която поставили на най-оживения площад в столицата на държавата. Никой не могъл да намери златото. Историкът изказа предположение, че никой тогава не се е досетил какъв метал се крие под слоя евтина сплав.
Разказът предизвика оживление. Намирането на колосалното количество злато беше великолепен подарък за човечеството. Макар че тежкият жълт метал отдавна вече не служеше за символ на ценност, той си оставаше много нужен за електрически уреди, медицински препарати и особено за приготвяне на анамезон.
В ъгъла при външната страна на верандата се събраха в тесен кръг Веда Конг, Дар Ветер, художникът, Чара Нанди, и Евда Нал. Близо до тях срамежливо седна Рен Боз след напразно търсене изчезналия някъде Мвен Мас.
— Вие бяхте прав, като твърдяхте, че художникът — по-точно изкуството изобщо — всякога и неизбежно изостава от стремителния растеж на знанието и техниката — говореше Дар Ветер.
— Не сте ме разбрали — възразяваше Карт Сан. — Изкуството вече поправи своите грешки и разбра своя дълг пред човечеството. То престана да създава подтискащи монументални форми, да изобразява блясък и величие, реално несъществуващо, защото това е нещо външно. Да развива емоционалната същност на човека — ето главното задължение на изкуството сега. Само то владее силата да настройва човешката психика, да я подготвя за възприемане на най-сложни впечатления. Кой не познава вълшебната лекота на отгатването на истината, която идва от предварително настройване — посредством музика, багри, форми?… И как се затваря човешката душа, ако в нея се нахлува грубо и принудително! На вас, историците, по-добре, отколкото на всеки друг е известно колко беди е претърпяло човечеството в борбата за развиване и възпитаване на емоционалната същност на психиката.