Мъглявината Андромеда
Шрифт:
— Има един период в далечното минало, през който изкуството се е стремяло към отвлечени форми — отбеляза Веда Конг.
— Изкуството се е стремяло към абстракция под влиянието на разума, получил явна хегемония над всичко останало. Обаче изкуството не може да бъде изразено отвлечено освен музиката. Но и тя заема особено място и по своему е също е напълно конкретна. Това е бил погрешен път.
— А кой път вие смятате за правилен?
— Изкуството според мен е отражение на борбите и тревогите на света и чувствата на хората, понякога илюстрация на живота, ала под контрола на общата целесъобразност. Точно тая целесъобразност е красотата, без която аз не виждам щастие и смисъл в живота.
— Винаги ми се е искало пътят на изкуството да бъде в преодоляването и изменянето на света, а не само негово усещане — вметна Дар Ветер.
— Съгласен съм! — възкликна Карт Сан. — Но с уговорката, че не само на външния свят, а главно на вътрешния емоционален свят на човека. На възпитанието му… с разбиране на всички противоречия…
Евда Нал сложи върху ръката на Дар Ветер своята, силна и топла.
— От каква мечта се отказахте днес?
— От извънредно голяма…
— Всеки от нас — продължаваше речта си художникът, — който е гледал произведенията на масовото изкуство от древността: кинофилми, записи на театрални постановки, изложби на живопис, знае как чудесно завършени, изящни и очистени от всичко ненужно изглеждат нашите съвременни зрелища, танци, картини… Няма защо да говоря за епохите на упадък.
— Той е умен, обаче многословен — пошепна Веда Конг.
— На художника е трудно да изразява с думи или формули доста сложните явления, които вижда и отбира от заобикалящата го действителност — застъпи се Чара Нанди. Евда Нал кимна одобрително.
— Иска ми се — продължаваше Карт Сан — да постъпя така: да събера и съединя в един образ чистите зърна на прекрасната неподправеност на чувствата, формите, багрите, разхвърляни в отделните хора. Да възстановя древните образи във висшия израз на красотата на всяка от расите в отдавнашното минало, от смешението на които се е образувало съвременното човечество. Така например «Дъщерята на Гондвана» е съединяване с природата, подсъзнателно познаване връзката между нещата и явленията, комплекс от чувства и усещания, изцяло пронизан от инстинкти.
«Дъщерята на Тетис — на Средиземно море» е олицетворение на силно развити чувства, дръзки и безкрайно разнообразни. Тук вече има друга степен на сливане с природата — чрез емоциите, а не чрез инстинктите. Силата на Ерос — ето как си я представям аз. Образът на човека, който единствено е могъл да създаде тая произлязла от женската хегемония култура, е израсъл сред древните културни народи от Средиземноморието — критяни, етруски, елини, протоиндуси. Как ми провървя — намерих Чара: в нея случайно са се съединили чертите на античните гръко-критяни и на по-сетнешните народи от Централна Индия.
Веда се усмихна на правотата на своята догадка, а Дар Ветер й прошепна, че би било трудно да се намери по-хубав модел.
— Ако нарисувам сполучливо «Дъщерята на Средиземно море», неизбежно е изпълняването на третата част от замисъла — златокоса или светлоруса севернячка, със спокойни и прозрачни очи, висока, малко бавна, вглеждаща се съсредоточено в света, подобна на древните жени от руския, скандинавския или английския народ. Чак след това ще мога да пристъпя към синтеза — създаване образ на съвременната жена, в който ще взема най-хубавото от тия три прабаби.
— Защо само «дъщери», а не «синове»? — загадъчно се усмихна Веда.
— Трябва да се пояснява, че прекрасното винаги е по-завършено у жената и по-усъвършенствувано по законите на физиологията… — навъси се художникът.
— Преди да пристъпите към своята трета картина, вгледайте се във Веда Конг! — подхвана Евда Нал. Надали…
Художникът бързо се изправи.
— Вие
— Мечтае за музика — леко поруменя тя. — Жалко, че тук има слънчев роял, ням през нощта!
— Система, която работи с полупроводници от слънчева светлина? — запита Рен Боз, като се навеждаше през дръжката на креслото. — Тогава аз бих могъл да го превключа на ток от приемника.
— Дълго ли ще трае това? — зарадва се Веда.
— Ще се наложи да поработя един час.
— Няма нужда. След час ще започне предаването на новини по световната мрежа. Ние се увлякохме в работа и две вечери никой не е включвал приемника.
— Тогава изпейте нещо, Веда! — помоли Дар Ветер. — Карт Сан има вечен инструмент със струни от времето на Тъмните векове на феодалното общество.
— Китара — подсказа Чара Нанди.
— Кой ще свири?… Ще опитам — навярно ще мога сама.
— Аз ще свиря! — Чара изяви желание да отиде за китарата до ателието.
— Да идем заедно! — предложи Фрит Дон.
Чара предизвикателно тресна своята черна коса. Шерлис придвижи лоста и отмести страничната стена на верандата. Откри се изглед надлъж по брега към източния ъгъл на залива. Фрит Дон се понесе с огромна скорост. Чара бягаше, отметнала назад глава. Девойката скоро изостана, но до ателието и двамата стигнаха едновременно. Гмурнаха се в черния, неосветен вход и след малко отново се носеха покрай морето под луната, упорити и бързоноги. Фрит Дон пръв дойде до верандата, ала Чара скочи през отвореното странично крило и се озова в стаята.
Веда възхитено плесна с ръце.
— Та Фрит Дон е победител в пролетния десетобой!
— А Чара Нанди е завършила висшата школа за танци, и двете степени: древна и съвременна — с това на Веда се обади Карт Сан.
— Ние с Веда учехме също, само че в низшата — въздъхна Евда Нал.
— През низшата школа сега минават всички — подразни ги художникът.
Вдигнала малката си твърда брадичка, Чара бавно докосваше струните на китарата. Във високия глас на младата жена зазвъняха мъка и зов. Тя пееше нова, току-що дошла от южната зона песен за несбъдната мечта. Присъедини се ниският глас на Веда и стана онзи лъч на стремеж, около който се извиваше и замираше пеенето на Чара. Получи се великолепен дует — така противоположни бяха двете певици и така се допълваха взаимно! Дар Ветер местеше поглед от едната върху другата и не можеше да реши на коя от тях пеенето приляга повече — на Веда ли, която стоеше облакътена върху пулта на приемника, отпуснала глава под тежестта на светлата си коса, сребрееща в светлината на луната, или на Чара, приведена напред, с китара връз кръглите голи колене, с лице, толкова тъмно от загара, че на него рядко се белееха зъбите и чистите синкави ябълки на очите.
Песента секна. Чара нерешително докосваше струните. Дар Ветер стисна зъби. Това беше същата песен, която някога го отдалечи от Веда, сега мъчителна и за нея.
Звънът на струните идваше на порции, един акорд догонваше друг и безсилно замираше, без да е успял да се слее с него. Мелодията течеше отривисто, сякаш плискащи вълни падаха върху брега, разливаха се за миг по плитките ямички и се търкулваха една след друга в черното бездънно море. Чара нищо не знаеше — звънкият й глас оживи думите за любовта, летяща в ледените бездни на пространството от звезда към звезда в стремежа си да открие, да разбере, да усети къде е той… Онзи, който е отишъл в Космоса, за да извърши подвиг на изследовател, вече не ще се върне — така да бъде! Но поне за един-единствен миг да узнаеш какво се е случило с него, да му помогнеш с ласкава мисъл, с привет!