Мисията на посланика
Шрифт:
— Защо нямате архиви от Киралия?
Денил въздъхна.
— Възможно е да са били унищожени, когато Гилдията е забранила черната магия. Или може би са били изгубени по време на войната. Толкова много от историята е била объркана. Например нас ни учат, че по време на Сачаканската война, Имардин е бил изравнен със земята, но сега аз имам карти от преди и след войната, които показват подобно разположение на улиците. Но няколко години по-късно вече имаме съвсем различно разположение на улиците — това, което познаваме и днес.
— Значи… или картите не са датирани както трябва, или нещо е сринало града по-късно. Случило ли се е нещо драматично след Сачаканската
Денил кимна и взе една книга от съседната, много по-малка купчинка. Лоркин я разпозна и изхъмка.
— Архивът на Гилдията — очите му се разшириха, щом осъзна за какво става въпрос. — Лудият ученик го е направил!
Лоркин взе книгата и прегледа последните страници.
— „Всичко свърши — прочете той. — Когато Алик ми разказа новините, не можах да повярвам, но преди час се изкачих по стълбището на Наблюдателницата и видях истината със собствените си очи. Вярно е. Тагин е мъртъв. Само той би могъл да извърши подобно опустошение в последните си мигове“. Силата му се е освободила и е унищожила града.
Денил въздъхна, поклати глава, взе книгата от Лоркин и я постави обратно върху купчината.
— Случило се е точно след победата на Тагин над Гилдията. Не може да му е останала толкова много сила. Била е недостатъчна да унищожи града.
— Може би го подценявате, точно както го е подценила някога Гилдията.
Младият магьосник повдигна вежди в очакване. Денил едва не се усмихна пред предизвикателството. Лоркин бе интелигентен ученик, готов да постави под въпрос всички твърдения на учителите си.
— Може и така да е — Денил погледна към малката купчина книги и документи. — Гилдията… добре, като че ли са искали не само да заличат всичкото познание за черната магия, но и срама, че някакъв си ученик едва не ги е унищожил. Ако не е бил Гилкен, нямаше да разполагаме дори с книгите, открити от Акарин, за да разберем какво точно се е случило.
Гилкен бе запазил и заровил информацията за черната магия от страх, че Гилдията може да се нуждае от нея някой ден, за да защити страната. „Мирът продължи петстотин години — достатъчно, за да забравим за скритото, за това, че някога сме практикували черна магия и че отвъд планините нашият древен враг Сачака все още я практикува. Ако Акарин не беше открил скривалището — и не беше усвоил черната магия — сега щяхме да сме мъртви или поробени“.
— Последната купчина — каза Лоркин. Денил видя, че младежът гледа дебела, подвързана с кожа тетрадка на ръба на масата.
— Да — Денил я взе. — В нея записвах разказите на онези, които са били свидетели на ичанското нашествие.
— Включително на майка ми?
— Разбира се.
Лоркин кимна и се усмихна накриво.
— Това сигурно е онази част от историята ни, която не се нуждае от допълнителни проучвания.
— Да — съгласи се Денил.
Погледът на младия магьосник премина по купчините от книги, документи и архиви.
— Бих искал да прочета всичко. И… може ли да ви помагам при проучванията?
Денил го погледна изненадано. Никога нямаше да предположи, че синът на Сония се интересува от история. Може би младежът се бе отегчил и търсеше нещо, с което да ангажира ума си. Може би щеше да изгуби бързо интерес, особено след като разбере, че Денил е проверил всички източници на информация. Почти не съществуваше възможност някой от тях да запълни празнините в историята.
„Ако изгуби интерес, няма да навреди на никого. Не виждам защо да не му позволя да опита“.
Едно чуждо око, един различен поглед върху събитията би могъл да доведе
„Което рано или късно ще се случи“.
След ичанското нашествие Сачака и Киралия се наблюдаваха внимателно. За щастие и двете страни бяха склонни да избягват бъдещи конфликти. Всяка бе изпратила посланик и помощник-посланик в другата. Но на останалите магьосници не им беше позволено да прекосяват границата. Денил беше молил всички посланици в Сачака през годините да му помогнат в търсене на материали за книгата му. Те му бяха изпращали всякаква информация, но тъй като не знаеха какво да търсят, изпратеното съдържаше само изкусителни намеци за нецензурирани архиви с различна гледна точка към историческите събития.
На всеки няколко години позицията на посланика се овакантяваше, но Денил не се кандидатираше за нея. Причината отчасти бе, че се страхуваше. Мисълта да влезе в страната на черните магьосници го ужасяваше. Той вече приемаше за даденост, че е един от най-могъщите хора в своето общество. В Сачака той не само щеше да е слаб и уязвим, но и всички разказваха, че сачаканските висши магове се отнасят с магьосниците, които не владеят черната магия, с отвращение, недоверие и присмех.
Но въпреки това те постепенно свикваха с тази мисъл. Напоследък повече уважаваха посланиците на Гилдията. Дори бяха протестирали, когато последният Посланик се прибра в Киралия, заради проблеми със семейните финанси. Бяха започнали да го харесват. Така се беше отворило място за нов посланик и Денил установи, че му е трудно да устои на изкушението. Вече беше имал подобен пост в Елийн, затова бе уверен, че Висшите магове ще го предпочетат пред останалите кандидати. Ако нещата не се получат, винаги можеше да се прибере по-рано — и нямаше да е първият, който го е направил. В Сачака би могъл да потърси архиви, които да запълнят пропуските в неговата история на магията и сигурно щеше да открие и допълнителни неща.
— Лорд Денил?
Денил погледна към Лоркин и се усмихна.
— Ще се радвам колега магьосник да ми помага в проучванията ми. Кога искате да започнете?
— Удобно ли ще бъде утре? — Лоркин погледна към масата. — Предполагам, че ме чака доста четене.
— Разбира се, че е удобно — отвърна Денил. — Макар че… трябва да попитаме Тайенд дали е планирал нещо. Хайде да поговорим с него… и да вземем с нас тази бутилка вино.
Докато вървеше заедно с младия магьосник към стаята за гости, където Тайенд обикновено отдъхваше вечер, Денил отново се замисли за Сачака.
„Източниците ми пресъхнаха. Не мога да се сетя къде още да търся липсващите късове от историята ми. Това е отлична възможност и мисля, че имам куража да се вкопча в нея“.
Но другата причина да стои далеч от Сачака досега бе, че това означава да остави Тайенд в Киралия. Ученият трябваше да поиска разрешение от елийнския крал да замине за Сачака и едва ли щеше да го получи. Отчасти защото Тайенд не бе твърде популярен в двора, откакто се премести в Киралия, за да заживее с Денил. Отчасти, защото беше „момък“ — мъж, който предпочита мъжете пред жените. Сачаканското общество не бе толкова толерантно към „момците“ като елийнското. То приличаше повече на киралийското — подобни неща се криеха и се пренебрегваха. Елийнският крал нямаше да рискува да обиди една страна, която лесно можеше да го победи, като изпрати сред жителите й човек, когото нямаше да одобрят.