Мисията на посланика
Шрифт:
Преоткриването на черната магия даде отговор на този въпрос. Последните останки от магическата енергия на тези древни магьосници бяха източвани от черен магьосник и телата им биваха погребвани.
Сега, след като черната магия вече не беше табу, макар й строго контролирана, погребенията отново бяха станали популярни. Извличането на последните остатъци от нея се извършваше от двамата черни магьосници на гилдията — тя и Калън.
Сония смяташе, че щом е извлякла последната сила на магьосника при смъртта му, би трябвало да присъства и на погребението му. „Чудя се дали и Калън се чувства задължен да го направи, когато магьосникът избере него“. Тя се приближи до един
Тя преглътна горчивината си и се замисли за Сери и семейството му. Позволи си да изпита мъката и болката от съчувствието. Връхлетяха я спомени, някои приятни, други не. От мислите я откъснаха приближаващи се стъпки и тя осъзна, че слънцето се е издигнало високо над главата й.
Когато се обърна, видя, че към нея върви Ротан. За миг лицето му се сбръчи от притеснение, но после по него се разля облекчение.
— Сония — каза той, поспирайки да си поеме дъх. — Пристигна куриер за теб. Никой не знаеше къде си отишла.
— Обзалагам се, че това е предизвикало буря от ненужна суетня и вълнения.
Той се намръщи.
— Не мисля, че точно сега е моментът да караш Гилдията да се съмнява в избора си да се довери на магьосниците, дошли от нисшите съсловия, предвид промените, които се очаква да бъдат предложени.
— Че има ли изобщо подходящ момент? — тя се изправи и въздъхна. — Освен това не съм унищожила Гилдията и не съм поробила всички киралийци, нали? Просто отидох да се поразходя. В това няма нищо лошо — тя го погледна. — От двайсет години не съм напускала града, а излизам от земите на Гилдията само за да отида в болниците. Това не е ли достатъчно?
— За някои не е. Най-вече за Калън.
Сония сви рамене.
— От него може да се очаква. Това му е работата — тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пътеката. — Не се притеснявай за Калън, Ротан. Мога да се справя с него. Освен това той няма да посмее да се оплаче, че съм посетила гроба на Акарин.
— Трябваше да оставиш съобщение за Джона, в което да кажеш къде отиваш.
— Знам, но тези неща имат навика да изникват спонтанно.
Той я погледна.
— Добре ли си?
Тя му се усмихна.
— Да. Имам син, който е жив и преуспяващ, болници в града, където да върша добрини и теб. Какво друго ми трябва?
Той се замисли.
— Съпруг?
Сония се засмя.
— Не ми трябва съпруг. Дори не съм сигурна, че искам да имам. Мислех си, че щом Лоркин се изнесе, ще се чувствам самотна, но установих, че ми харесва да разполагам с повече време за себе си. Един съпруг само… ще ми пречи.
Ротан се разсмя.
„Или ще представлява слабост, която враговете ми биха могли да използват“ — помисли си неочаквано тя. Но тази мисъл сигурно бе породена по-скоро от случилото се със Сери, отколкото от някаква реална заплаха.
Докато си мислеше за сина си, тя започна да си припомня детските му години. Спомените се преплитаха, щастливи и разочароващи, и тя отново се изпълни с познатото смесено чувство на радост и болка. Когато бе тих и мрачен, замислен или говорещ умни приказки, той й напомняше ужасно силно за баща си. Но уверената, чаровна, упорита и гръмогласна негова страна бе толкова нетипична за Акарин, че тя можеше да види само една уникална личност, различна от всяка друга. Обаче Ротан не спираше да твърди, че упоритостта и гласовитостта му със сигурност са дошли от нея.
Когато излязоха от гората, Сония погледна към Гилдията. Пред тях се издигаше жилищната сграда на магьосниците, дълго правоъгълно здание, подслоняващо онези магове, които живееха на територията на Гилдията. От другата й страна се намираше дворът, зад който се издигаше друга постройка огледален образ на първата — жилищната сграда на учениците. В другия край на двора се издигаше най-голямата от всички постройки на Гилдията — Университетът. Триетажното здание се извисяваше над всички останали. Дори двайсет години по-късно Сония отново се изпълни с гордост, че двамата с Акарин бяха спасили тази сграда. И както винаги, тази мисъл бе последвана от тъга и скръб за платената цена. Ако я бяха оставили да се срути, погребвайки онези, които бяха останали вътре, и бяха почерпили сила от Арената, Акарин може би щеше да остане жив.
„Всъщност нямаше да има никакво значение колко сила щяхме да съберем. След като го раняха, той пак можеше да избере да ми даде цялата си сила и да умре, вместо да се излекува — или да позволи аз да го излекувам — и да рискува ичаните да ни победят. Независимо колко сила бяхме събрали, аз пак нямаше да имам време да победя Карико и да излекувам Акарин — тя се намръщи. — Може би все пак Лоркин не е взел упоритостта си от мен“.
— Изкушаваш ли се да говориш в полза на петицията? — попита Ротан, когато тръгнаха надолу по пътеката. — Знам, че подкрепяш отмяната на закона.
Тя поклати глава. Ротан се усмихна.
— Защо не?
— Може да се окаже, че вместо да им помогна, ще нанеса повече вреда на каузата им. Едва ли точно отрасналата в копторите жена, която наруши клетвата си, изучи черната магия и се противопостави на Висшите магове и краля, принуждавайки ги да я изпратят в изгнание, ще вдъхне доверие в магьосниците с нисш произход.
— Ти спаси страната.
— Аз помогнах на Акарин да спаси страната. Разликата е огромна.
Лицето на Ротан се изкриви.
— Ти изигра важна роля и нанесе последния удар. Едва ли са го забравили.
— А Акарин жертва себе си. Дори да не бях родена в копторите и да не бях жена, пак нямаше да мога да се сравня с това. — Тя сви рамене. — Благодарностите и признанието не ме вълнуват, Ротан. За мен значение имат само Лоркин и болниците. И ти, разбира се.
Той кимна.
— Ами ако ти кажа, че лорд Регин е предложил да представлява онези, които се противопоставят на петицията?
Щом чу името, стомахът й се сви. Макар ученикът, който я бе тормозил през първите й години в Университета, вече да се беше превърнал в мъж, женен, с две пораснали дъщери, който след ичанското нашествие се отнасяше към нея единствено с уважение и вежливост, Сония не можеше да не усети отклика от някогашното недоверие и неприязън.