Мисията на посланика
Шрифт:
— Това не ме изненадва — каза тя. — Той винаги е бил голям сноб.
— Да, макар характерът му значително да се е променил от ученическите му години.
— Добре, значи е сноб с приятни маниери.
Ротан се изкиска.
— Сега вече изкушаваш ли се?
Тя отново поклати глава.
— Хубаво, но трябва да те предупредя, че сигурно ще потърсят мнението ти по време на разискванията — предупреди я той. — Мнозина ще искат да научат мнението ти и да потърсят съветите ти.
Когато стигнаха до двора, Сония въздъхна.
— Съмнявам се. Но в случай, че се окажеш прав, аз ще обмисля отговорите си на всички въпроси, които биха могли да ми зададат.
„А щом Регин е представителят на противниците й, по-добре да се подготвя за всякакви хитроумни тактики. Маниерите му може и да са се подобрили, но той си остава все така нечестен и хитроумен както винаги“.
На улица „Западен глир“ в Северния квартал има малка шивашка работилница, която, ако познавате правилните хора, ще ви даде достъп до малките частни стаи на втория етаж, които предлагат развлечения на младите богати мъже от града.
Лоркин дойде тук за пръв път преди четири години. Доведоха го добрият му приятел и учител Декър и останалите от групичката им. Както винаги идеята беше на Декър. Той беше най-смелият от приятелите на Лоркин, макар това да бе характерна черта на всички млади Воини. От останалите алхимикът Шеран винаги се съгласяваше с предложенията на Декър, но лечителите Риатър и Орлон не можеха лесно да бъдат въвлечени в пакостите му. Може би предпазливостта беше вродено качество на всички лечители. Във всеки случай Лоркин се беше съгласил да придружи Декър, само защото останалите двама не бяха отказали.
Четири години по-късно те вече бяха завършили магьосници, а шивашката работилница бе предпочитаното им място за срещи. Днес Пърлър бе довел елийнската си братовчедка Джейли, която щеше да посети за пръв път свърталището им.
— Значи това е прочутата шивачница, за която съм слушала толкова много — каза младата жена, оглеждайки стаята. Обзавеждането беше чудесно, състоеше се от поизносени мебели от богатите къщи в града. Картините и прозоречните панели бяха груби и по изработка, и по съдържание.
— Да — отвърна Декър. — С всички удоволствия, които човек би си пожелал.
— Срещу определена цена — каза тя, поглеждайки го косо.
— Срещу определена цена, която сме готови да заплатим, само за да имаме удоволствието да се насладим на компанията ти.
Тя се усмихна.
— Толкова си мил!
— Но не и без одобрението на по-големия й братовчед — додаде Пърлър, поглеждайки спокойно Декър.
— Разбира се — каза младият мъж и леко му се поклони.
— И какви удоволствия предлагат тук? — попита Джейли Декър.
Той махна с ръка.
— Удоволствия за тялото, удоволствия за ума.
— За ума?
— Оха! Хайде да извикаме някой казанджия — каза Шеран с блеснал поглед. — Да ни донесе малко роет за успокоение.
— Не — рече Лоркин. Нечий друг глас отекна заедно с неговия. Той се обърна и кимна с благодарност на Орлон, който също като него ненавиждаше наркотика.
Веднъж го бяха опитали и преживяването доста разтревожи Лоркин. Притесни го не това как наркотикът извади наяве жестоката страна на Декър, който дразнеше и измъчваше момичето, което тогава бе увлечено по него, а как самият Лоркин въобще не се впечатли от поведението му. Всъщност дори му се стори забавно, макар по-късно да не можа да разбере защо.
Онзи ден сложи край на увлечението на момичето и постави началото на любовната връзка между Шеран и наркотика. Дотогава младежът изпълняваше всички желания на Декър. След онзи ден
— Хайде вместо това да пийнем нещо — предложи Пърлър. — Малко вино.
— Магьосниците пият ли? — попита Джейли. — Мислех си, че не им е позволено.
— Пием! — каза й Риатър. — Но напиването не е добра идея. Освен стомаха и мехура ти, със сигурност ще включи и магията.
— Разбирам — отвърна тя. — Това означава ли, че когато Гилдията избира селяци, трябва да внимава да не са пияници?
Момчетата погледнаха към Лоркин и той се усмихна, защото знаеше, че не го правят, защото майка му е „селячка“, а защото знаеха много добре, че започнат ли да се шегуват с нисшите съсловия, той просто ще си тръгне.
— Сред снобите сигурно има повече пияници, отколкото сред селяците — рече Декър. — Имаме си начини да се оправим с тях. Какво вино предпочиташ?
Разговорът се отнесе към разнообразието от вина и Лоркин се извърна настрани. „Селяци“ и „сноби“ бяха прякорите, с които се наричаха бедните и богатите ученици, след като Гилдията реши да разшири приема и извън Домовете. Прякорът „селяци“ се наложи неусетно, защото никой от учениците, които идваха от нисшите съсловия, всъщност не беше беден. Гилдията отпускаше щедри суми на всички ученици. Както и на магьосниците, макар че те можеха да увеличат приходите си чрез магически и други методи. Трябваше да им се измисли някакъв прякор и се случи така, че не бе от най-ласкателните, затова селяците си отмъстиха със свой прякор за учениците от Домовете. И според Лоркин той си беше много подходящ. Младежът не попадаше в нито една от групите. Майка му идвате от копторите, баща му бе от един от най-могъщите Домове в Имардин. Той бе израснал в Гилдията, далеч от политическите манипулации и задължения на Домовете или от трудния живот в копторите. Повечето от приятелите му бяха сноби. Той не избягваше умишлено селяците, но повечето от тях, макар да не показваха открито презрението си както към останалите сноби, избягваха да общуват с него. Едва няколко години по-късно, след като Лоркин си бе създал постоянен кръг от приятели сноби, той осъзна, че селяците се страхуваха от него — и по-скоро от баща му.
— … представлява Сачака? Наистина ли още имат роби?
Лоркин внезапно насочи вниманието си към разговора и потрепери. Винаги го побиваха тръпки от името на страната, откъдето бе дошъл убиецът на баща му. И макар някога причината да бе страх, сега го изпълваше странно вълнение. След ичанското нашествие Обединените земи насочиха вниманието си към съседа, когото досега бяха пренебрегвали. Магьосници и дипломати си позволиха да влязат в Сачака, опитвайки се да избегнат бъдещи конфликти чрез преговори, търговия и споразумения. При завръщането си те разказваха за странната култура и още по-странния релеф.
— Имат — отвърна Пърлър. Лоркин се напрегна. По-големият брат на Риатър се беше върнал от Сачака няколко седмици по-рано, след като прекара там цяла година като помощник на Посланика на Гилдията. — Макар че ти не виждаш повечето от тях. Мантиите ти изчезват от стаята и се връщат почистени, но ти никога не виждаш кой ги взима. Но виждаш робите, които те обслужват, разбира се. Ние си имахме един.
— Значи си имал роб? — попита Шеран. — Това не е ли нарушаване на кралския закон?
— Те не са наши — отвърна Пърлър, свивайки рамене. — Сачаканците не знаят как да се отнасят добре с прислугата, затова им позволихме да ни зачислят роби. Или трябваше да ги приемем, или щеше да се наложи сами да си готвим и перем дрехите.