Мисията на посланика

Канаван Труди

„Семейството на баща ми отдавна не е правило опити да ми търси булка. Може би са осъзнали какво удоволствие доставят на майка ми да проваля плановете им за мен. Макар да съм сигурен, че ако се съглася, тя няма да им пречи“.

Разговорът се насочи към няколко общи приятели на Берия и Декър. Лоркин се заслуша и остави следобеда бавно да тече. Накрая двамата лечители си тръгнаха, за да посетят новия хиподрум, а Берия отиде на шивач. Декър, Шеран и Джейли поеха към семейните си домове, които се намираха на същата главна улица във Вътрешния кръг, оставяйки Лоркин да се прибира сам в Гилдията.

Докато вървеше

по улиците на Вътрешния кръг, той разглеждаше замислено големите сгради. През целия си живот бе живял тук. Никога не беше напускал Кръга. Никога не бе посещавал чужда държава. Никога не бе напускал града. Пред него се появи портата на Гилдията.

„Дали целта й е да ме държи затворник или да ме предпази?“ През портата се виждаше фасадата на Университета, където някога родителите му се бяха изправили срещу сачаканските магьосници в една последна отчаяна битка. „Онези магьосници са били само ичани, сачаканската версия на прогонени престъпници. Как ли щеше да завърши битката, ако бяха ашаки, благородните воини, които владеят черната магия? Наистина щяхме да извадим късмет, ако бяхме спечелили тази битка. Всички го знаят. Ако сачаканците наистина решат да ни завладеят, майка ми и Черният магьосник Калън няма да успеят да ни спасят“.

Една позната фигура се приближаваше към портата от вътрешната страна. Когато мъжът излезе на улицата, Лоркин се усмихна. Познаваше лорд Денил покрай майка си и лорд Ротан. Доста време беше минало от последния път, когато се беше видял с историка. Както винаги, лицето на Денил бе леко намръщено и Лоркин знаеше, че ако не му се обади, по-възрастният магьосник просто ще мине покрай него, без да го забележи.

— Лорд Денил! — повика го Лоркин с тих мисловен глас. На мисловното общуване се гледаше с неодобрение, тъй като можеше да бъде чуто от всички магьосници — приятели и врагове. Но обръщането по име се считаше за безопасно, защото издаваше твърде малко информация на подслушващите.

Високият магьосник надигна глава, видя Лоркин, и мръщенето изчезна. Двамата тръгнаха един към друг и се срещнаха в началото на улицата, където живееше Денил.

— Лорд Лоркин. Как вървят нещата?

Лоркин сви рамене.

— Сравнително добре. А вашите проучвания?

Денил отново се намръщи и погледна към вързопа, който носеше.

— Голямата библиотека ми изпрати няколко архива, в които се надявам да открия повече подробности за състоянието на Имардин след смъртта на Тагин.

Лоркин не можа да си спомни кой е Тагин, но кимна учтиво. Денил се бе потопил в историята на магията от толкова дълго време и понякога забравяше, че останалите хора не са толкова добре запознати с подробностите. „Сигурно е голямо облекчение да знаеш на какво искаш да посветиш живота си — помисли си Лоркин. — Без да се чудиш какво да правиш със себе си“.

— Как… как ви хрумна идеята да опишете историята на магията? — попита Лоркин.

Денил го погледна и сви рамене.

— Задачата сама ме намери — каза той. — Понякога си мечтая да не беше ставало така, но тогава пък намирам някой интересен откъс и — той се усмихна накриво — си спомням колко е важно миналото да не бъде изгубено. Историята може да ни научи на много неща и може би някой ден ще се натисна на някоя тайна, от която ще спечелим много.

— Като черната магия? — предположи Лоркин.

Лицето на

Денил се изкриви.

— Може би нещо, което не води след себе си толкова рискове и саможертви.

Сърцето на Лоркин подскочи.

— Някаква нова защитна магия? Това ще е нещо страхотно! — „Не само ще освободи Гилдията от черната магия, а може и да осигури защита срещу сачаканците или дори да ги убеди да се откажат от черната магия и робството и да се присъединят към Обединените земи. Ако успея да намеря нещо такова… но това е идея на Денил, не моя…“

Денил сви рамене.

— Може въобще да не намеря нищо. Но за мен е достатъчно постижение да открия истината, да я запиша и запазя.

„Така… щом Денил не се интересува… дали ще има нещо против някой друг да потърси алтернатива на черната магия? Дали ще ми позволи да го направя?“ Лоркин потръпна от прилива на надежда. Той си пое дълбоко дъх.

— Мога ли… Мога ли да прегледам досегашните ви открития?

По-възрастният магьосник повдигна вежди.

— Разбира се. Ще ми бъде интересно да разбера мнението ти за тях. Може да забележиш нещо, което съм пропуснал — той погледна към уличката и сви рамене. — Защо не се присъединиш към мен и Тайенд за вечеря? След това ще ти покажа записките и източниците ми и ще ти обясня пропуските в историята, които се опитвам да запълня.

Лоркин кимна, без да се замисля.

— Благодаря ви! — Ако останеше сам в покоите си в Гилдията, щеше да изпадне в мрачно настроение, мислейки за Берия и опитвайки се да се убеди, че животът му е по-добър без нея. — Сигурен съм, че ще бъде увлекателно.

Денил посочи къщата си, голяма двуетажна сграда, която беше наел, след като се оттегли от поста си Посланик на Гилдията в Елийн. Макар да бе известно, че Денил и Тайенд са повече от приятели, днес малцина го обсъждаха. Денил бе избрал да живее в града вместо в земите на Гилдията, защото, както казваше той, „това е един вид споразумение: Гилдията се преструва на сляпа, а ние не й даваме нищо за гледане“.

— Искате ли първо да се върнете в Гилдията?

Лоркин поклати глава.

— Не, но ако вие искате първо да предупредите Тайенд и прислугата…

— Не, те няма да имат нищо против. Тайенд непрекъснато води у дома разни неочаквани гости. Прислужниците ни са свикнали.

Той му махна с ръка и тръгна към дома си, а Лоркин бързо го последва.

Глава 3

Безопасни сгради, опасни дестинации

Бюрото му винаги е толкова разхвърляно — каза Тайенд на Лоркин.

Денил погледна намръщено учения, Тайенд се ухили и няколкото бръчици, които прорязваха челото му, се изгладиха. „Никой не би предположил, че той е на повече от четиридесет години — помисли си Денил. — Аз се превръщам в съсухрен скелет, а Тайенд…“ Тайенд изглеждаше по-добре от всякога, отбеляза той. Леко беше наддал, но му отиваше.

— Само изглежда разхвърляно — каза Денил, и то не за пръв път. — Аз знам точно кое къде се намира.

Тайенд се засмя.

— Сигурен съм, че това е просто тактика, за да е сигурен, че никой няма да може да открадне проучванията и идеите му — той се ухили на Лоркин. — Хайде, не му позволявай да те отегчи до смърт. Ако усещаш, че мозъкът ти започва да ври, ела да поговориш с мен и двамата ще си отворим бутилка вино.