Мисията на посланика
Шрифт:
Учениците промърмориха някакви извинения и се разбягаха във всички посоки. Когато Лоркин и Декър отново седнаха на пейката, на входа на градинската стая се появиха двама магьосници.
— А! Стори ми се, че чух гласа ти — каза Риатър, а разтревоженият израз веднага изчезна от лицето на Пърлър, щом разпозна приятеля на брат си. — Имате ли нещо против да се присъединим към вас?
— Съвсем не — отвърна Декър и с жест ги покани на отсрещната пейка.
Лоркин ги огледа внимателно, чудейки се каква ли е причината за намръщената физиономия на Пърлър.
— Пърлър получи няколко лоши новини тази сутрин — каза Риатър и се обърна към брат си. — Кажи им.
Пърлър го погледна.
— За теб не са лоши, надявам се — брат му сви рамене и не отвърна нищо, затова магьосникът въздъхна и се обърна към Декър. — Лорд Марон подаде оставка. Оказва се, че ще му е нужно доста повече време, за да оправи семейните проблеми. Затова аз няма да се връщам в Сачака.
— Няма ли да помагаш на новия посланик? — попита Лоркин.
Пърлър сви рамене.
— Бих могъл, ако поискам. Но… — той погледна брат си. — И аз трябва да се погрижа за някои семейни дела.
Риатър потрепна.
— И кой ще го замени? — зачуди се Декър.
— Някой спомена, че лорд Денил се е кандидатирал — Риатър се ухили. — Може би иска да провери как са местните…
— Риатър! — прекъсна го Пърлър.
— Какво? Всички знаят, че той е момък.
— Което не означава, че трябва да си правиш груби шеги с него. Порасни и поумней! — той завъртя очи. — Освен това лорд Денил не би пожелал да отиде. Той е твърде зает с проучванията за книгата си.
Сърцето на Лоркин подскочи.
— Снощи той ми каза, че проучванията му вървят много тегаво. Може би… може би се надява да ги продължи там.
Риатър стрелна брат си с поглед.
— Това ще те накара ли да промениш намеренията си? Ох! — той разтърка рамото си след силния удар на Пърлър. — Заболя ме.
— Това беше целта — Пърлър се замисли. — Интересно дали някой ще се кандидатира за негов помощник. Повечето хора са склонни да не обръщат внимание на наклонностите на лорд Денил, но малцина биха рискували да бъдат одумвани, ако се предложат за негови помощници.
Лоркин сви рамене.
— Аз бих отишъл.
Останалите впериха погледи в него. Лоркин огледа шокираните им лица и се разсмя.
— Не, не съм момък. Но винаги съм се разбирал с лорд Денил, а и проучванията му са интересни — и полезни. С гордост бих участвал в тях. — За негова голяма изненада те продължаваха да го гледат разтревожено. С изключение на Пърлър, отбеляза той.
— Но… Сачака — каза Риатър.
— Дали това е мъдър избор? — попита Декър.
Лоркин ги погледна.
— Пърлър е оцелял. Защо да не успея и аз?
— Защото преди няколко години родителите ти са убили няколко сачаканци — посочи Декър с тон, който намекваше, че Лоркин е глупак. — Това няма да им хареса.
Лоркин протегна ръце, обхващайки с жеста си цялата Гилдия.
— Всички магьосници са участвали в битката, както и някои ученици. Има ли значение какво са направили родителите ми?
Декър отвори уста, но от нея не
— Не търси подкрепа от мен по този въпрос — каза по-възрастният магьосник. — Произходът на Лоркин може да предизвика интереса на сачаканците, но стига той да не парадира много с него, едва ли ще се намира в по-голяма опасност от мен — погледна към младежа. — И все пак нека оставим Висшите магове да решават. Може би крият нещо, което ще ти попречи да отпътуваш.
Лоркин се обърна и изгледа триумфиращо Декър. Приятелят му се намръщи и поклати глава.
— Не кандидатствай само за да ме опровергаеш.
Лоркин се засмя.
— Бих ли го направил?
— Сигурно — Декър се усмихна накриво. — Или просто за да ме ядосаш. Като ти знам семейството, нищо чудно ти да се окажеш човекът, който ще убеди сачаканците да се откажат от робството и да се присъединят към Обединените земи и само след няколко години ще се наложи да преподавам Военни изкуства на сачакански ученици.
Лоркин прикри раздразнението си и се насили да се усмихне. „И ето го пак. Същото очакване, че ще извърша нещо важно. Но това никога няма да стане, ако продължавам да се мотая из Гилдията, без да правя нищо“.
— Това е добре, като за начало — каза той. — Нещо друго?
Декър изсумтя грубо и отмести поглед встрани.
— Ако изобретиш вино, което не причинява махмурлук, ще ти простя всичко.
Сония и Ротан влязоха в Университета и тръгнаха по коридора. Той ги отведе право до огромната, висока три етажа стая, която се намираше в средата на сградата и беше известна като Голямата зала. Покривът й бе покрит със стъклени панели, които пропускаха слънчева светлина. Вътре в залата се издигаше една по-стара, по-семпла сграда — Заседателната зала. Тя бе първият дом на Гилдията и когато около нея бяха издигнали много по-мащабната сграда на Университета, вътрешните стени на старата постройка бяха премахнати и тя бе превърната в залата, където се провеждаха редовните съвети и изслушванията.
Днес се осъществяваше открито изслушване, което бе задължително единствено за Висшите магове, а всички останали магьосници можеха да присъстват по желание. Сония бе едновременно поласкана и слисана от огромната тълпа, която чакаше в дъното на залата. „Радвам се, че толкова много хора проявяват интерес, но се съмнявам, че мнозинството подкрепя молбата“.
Висшите магове се въртяха около страничния вход на Заседателната зала. Върховният повелител Болкан стоеше със скръстени ръце и гледаше намръщено мъжа, който му говореше нещо. Бялата му мантия подчертаваше височината и широките му рамене, но освен това издайнически разкриваше мекотата и тлъстините на мястото на някогашните мускули. Тя предположи, че задълженията му на Върховен повелител отнемаха от времето му за практикуване на Воинските умения. Не че магьосническите битки можеха да поддържат един маг в добра физическа форма.