Мисията на посланика

Канаван Труди

Тя се усмихна.

— Може би. Може би не.

„Кръвният камък — сърцето на Лоркин подскочи. — Можех да използвам пръстена на майка, докато я нямаше, но напълно забравих за него!“ Толкова се беше притеснил за Тивара. Той тихо изруга.

— Какво има? — попита тя.

Лоркин поклати глава.

— Ами ако беше забелязал мен? Ако беше решил да разчете моето съзнание?

— Щях да го спра — тя сви рамене. — Най-добре е да се избягват сблъсъците, но не винаги е възможно.

— Щеше да се биеш с него? Това нямаше ли да привлече вниманието към нас?

— Може

би — тя посочи с жест околността. — Но ние сме се скрили добре. Щях да се опитам да го довърша максимално бързо.

— Щеше да го убиеш?

— Разбира се. Иначе щеше тръгне след нас.

— А когато открият тялото му, някой друг ще тръгне след нас. Нямаше ли да е по-добре, ако аз също можех да скрия мислите си?

Тя се засмя.

— Дори да бях подготвена да дам на Изменниците още една причина да са ми ядосани, дори да смятах, че няма да успеем да се доберем до Убежището, без да ти разкрия тази тайна, пак нямаше да го направя. Просто не разполагам с време и нужните материали.

Той усети как сърцето му подскочи.

— Значи наистина е като кръвния камък, така ли?

Тя отново завъртя очи.

— Лягай и заспивай, Лоркин!

Той погледна калта, след което се обърна към нея с недоверие в очите.

— Само се шегувах, когато ти казах, че е по-мека постеля.

Тя въздъхна и махна с ръка.

— Отстъпи назад.

Той се подчини, седна отново върху корена и досещайки се какво възнамерява да направи тя, вдигна краката и подгизналите си обувки над калта. Скоро въздухът над кишата започна да се замъглява. Известно време двамата останаха обвити в гореща пара, след което въздухът се проясни и той видя, че под краката му има напукана, изсъхнала почва. Тивара слезе от магическия диск и тупна с крак.

— По-добре поспи, докато можеш — каза му тя. — Ще те събудя след няколко часа, за да поемеш поста. Не вярвам, че нашият домакин ще се върне скоро, но очевидно обича да язди из имота си. По-добре да бъдем нащрек.

Лоркин въздъхна, легна на твърдата земя и се опита да последва съвета й.

Над градината на „Слънчевата къща“ започна да ръси приятен есенен дъждец, но малкият каменен навес, под който седяха Сери и Скелин, ги пазеше сухи. Наблизо стоеше Гол, който прогонваше с примигване дъждовните капки от очите си и наблюдаваше телохранителя на Скелин, стоящ от другата страна на навеса. Четиримата бяха сами — всички местни предпочитаха да стоят вкъщи в това мрачно време, а собственикът на земята си мърмореше нещо под носа в другия край на градината.

Когато Сери приключи краткото си описание на онова, което бяха видели двамата с Гол от покрива на заложната къща, Скелин го погледна замислено.

— Жена, а? Успя ли да я огледаш добре?

Сери сви рамене.

— Беше тъмно и двамата гледахме отгоре, но предполагам, че бих могъл да я разпозная. Има тъмна кожа и коса. Горе-долу толкова висока… — Сери вдигна ръка, за да покаже.

— След като вече знаеш, че владее магията, как смяташ да я заловиш?

— О, аз трябва само да я намеря —

Сери сви рамене. — Гилдията трябва да залови магьосниците-отстъпници. Което ме устройва, защото ако тя е Ловеца на Крадци, никой от нас двамата няма да може да я спре.

Очите на Скелин проблеснаха с интерес.

— Ти работиш за Гилдията!

— Помагам на Гилдията. Ако работех за тях, щях да очаквам да ми платят.

— Не ти плащат? — Скелин поклати глава и лицето му придоби сериозно изражение. — Предполагам, че си има своите ползи. Когато чух за семейството ти, предположих, че ще искаш да си отмъстиш. Търсенето на убиеца се превърна в търсене на Ловеца на Крадци и най-накрая — в търсене на магьосник-отстъпник.

— Наистина бяха няколко неспокойни седмици — отвърна Сери.

— Надявам се, че ще ми простиш намека за това, че си кривнал от пътя.

Сери кимна.

— Все още може да се окаже, че тримата могат да се окажат един човек. Предполагам, че щом я заловим, ще разберем.

— Ако успеете да измъкнете истината от нея.

Сери отвори уста, за да напомни на Скелин, че черните магьосници могат да разчитат съзнания против волята на хората, но размисли. Нямаше нужда да издава информация, докато не стане наложително.

— Искаш ли да ни помогнеш да я намерим?

Другият крадец сви устни замислено и кимна.

— Разбира се. Ако се окаже, че е просто магьосница-отстъпничка, поне ще си създам приятели в Гилдията. А ако се окаже, че е Ловецът на Крадци, ще е от полза за всички ни — той потърка доволно ръце. — И така, кажи ми, къде я видя за последен път?

— Видяхме една жена, която приличаше на нея, да излиза от заложната къща, затова пратих Гол да я следи — докато Сери описваше сутерена, който бе използвала жената и подземния тунел, който започваше оттам, Скелин се намръщи.

— Не знаех, че тук има проходи — каза той. — Очакваше се при новото застрояване да ги разрушат. Но предполагам, че щом владее магията, с лекота може да си построи нови.

— Аз не съм в течение с границите. На чия територия се намират те?

Скелин се намръщи.

— Всъщност на моя — той срещна изненадания поглед на Сери и се усмихна накриво. — Ти знаеш ли какво се случва на всеки ъгъл в твоята?

Сери поклати глава.

— Сигурно не. Но аз нямам много райони, които да са презастроени до такава степен. Един от другите продавачи каза, че жената е била забелязвана на близкия пазар да си купува билки.

— Ще проверя — каза Скелин. — И ще видя дали някоя от връзките ми е чувала за отговаряща на описанието жена, която се върти наоколо. Струва ми се, че е от хората, които не обичат да общуват много. Което, разбира се, винаги ги кара да изпъкват. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Можем да й заложим капан и да повикаме приятелите ти от Гилдията.

Сери кимна.

— А аз ще ти съобщя, ако успея да я проследя.

— Направи го — отвърна Скелин и се усмихна. — Не ми се иска да пропусна шанса за среща с няколко магьосници от Гилдията — той повдигна вежди. — Сред тях ще бъде и прочутата ти приятелка от детинство, нали?