Натюрморт с гарвани

Чайлд Линкълн

В този миг светлините в офиса примигнаха, светнаха по-силно и угаснаха. Чу се хор от оплаквания и ругатни.

Хейзън погледна през прозореца. По главното шосе не се виждаха светлини, всъщност — не се виждаха никъде. Електричеството бе спряло в целия Медисин Крийк. Нищо учудващо всъщност.

— Това изобщо не променя нещата — каза той. — Да вървим.

Отвори вратата и всички излязоха в ревящата нощ.

Петдесет и пета глава

Щом навлезе в Медисин Крийк, специален

агент Пендъргаст намали скоростта на големия ролс, след това извади клетъчния телефон от джоба си и се опита отново да позвъни на Кори Суонсън.

Единственият отговор бе постоянното пиукане, нямаше го вече дори предварително направеният запис. Релейните станции бяха излезли от строя.

Прибра телефона. Полицейската радиовръзка също бе прекъсната, а светлините на града — угаснали. На практика Медисин Крийк бе откъснат от външния свят.

Подкара по „Мейн стрийт“. Дърветата се огъваха като побеснели под поривите на свирепия вятър. Дъждовни завеси метяха улиците, формираха кални водовъртежи в каналите, които допреди няколко часа бяха задръстени с прах. Градът бе здраво затворен със спуснати жалузи и капаци. Единствено около шерифския офис се забелязваше някакъв живот. Пред него бяха паркирани няколко автомобила на щатската полиция, полицаи щъкаха отвън, товареха екипировка в микробус на щатската полиция и се качваха в патрулките. Изглежда започваше някаква операция — това не бе обичайният екип по време на буря.

Той продължи пътя си и зави към портите на „Уиндъм парк естейтс“. Прозорците на мобилните къщи бяха здраво подлепени, а върху много от покривите бяха поставени тежки камъни. Навсякъде бе тъмно, само от време на време в прозорците проблясваше светлинка от свещ или от фенерче. Вятърът вилнееше из неасфалтираните алеи, люлееше караваните, вдигаше камъчета от земята и ги мяташе към алуминиевите им стени. В близката градинка една детска люлка се мяташе като полудяла, задвижвана сякаш от вманиачени призраци.

Пендъргаст спря на алеята на Кори. Колата й я нямаше. Излезе от ролса, бързо притича до вратата и почука.

Никакъв отговор. Караваната бе тъмна.

Почука отново, този път — по-силно.

Вътре се чу тъп звук, видя се движението на лъч на фенерче. Един глас извика:

— Кори? Ти ли си? Загази го яко, млада госпожице.

Пендъргаст бутна вратата; тя се открехна с няколко сантиметра, но бе спряна от верига.

— Кори! — изписка гласът. Появи се лицето на жена.

— ФБР — каза Пендъргаст и показа значката си.

Жената се взря в него изпод тежките си клепачи. Наполовина изпушена цигара висеше от изпоцапаните й с руж устни. Тя мушна фенерчето в процепа и светна право в очите му.

— Търся госпожица Суонсън — рече Пендъргаст.

Съсипаното лице продължи да го гледа, докато от процепа излетя облак дим.

— Няма я — отвърна жената.

— Аз съм специален агент Пендъргаст.

— Знам кой си — рече жената. — Ти си онзи плужек от ФБР, който се нуждаел от помощничка. —Избълва

още дим. — Мен не можеш ме преметна, няма да ме излъжеш. Дори да знам къде е Кори, пак нямаше да ти кажа. Помощничка… Да бе, как не.

— Знаете ли кога излезе госпожица Суонсън?

— Нямам представа.

— Благодаря ви.

Пендъргаст се обърна и бързо закрачи към колата си. Докато вървеше, вратата на караваната се отвори широко и жената излезе на малката хлътнала веранда.

— Сигурно е тръгнала да те търси. Не си мисли, че можеш да скриеш истината от мен, господин лъскав задник, с черния си костюм.

Пендъргаст влезе в колата.

— Охо, я виж какво си имаме тук, какво е това, ролс-ройс ли? Маамка му! Виж ти какъв агент от ФБР.

Той затвори вратата и запали двигателя. Жената направи няколко крачки по малката морава, излезе на дъжда, притиснала с ръце нощницата си. Вятърът подемаше изкрещените от нея думи и ги запращаше в нощта.

— Гади ми се от теб, господине, и знаеш ли какво? Познавам хората като теб и направо ми се повръща…

Пендъргаст излезе от подходната алея и пое обратно към „Мейн стрийт“.

След пет минути спря на паркинга пред къщата на Краус. Колата на Кори не се виждаше никъде.

Вътре Уинифред си седеше на обичайния стол и бродираше на светлината на свещ. Вдигна глава и изморена усмивка сбръчка пепелявото й лице.

— Тревожех се за вас, господин Пендъргаст, че сте навън в тази буря. Бая е силничка, нали? Радвам се, че се прибрахте невредим.

— Госпожица Суонсън отбивала ли се е днес?

Уинифред отпусна бродерията си.

— Не, защо, мисля, че не се е отбивала.

— Благодаря ви.

Пендъргаст се поклони и се обърна отново към вратата.

— Само не ми казвайте, че излизате отново.

— Боя се, че е така.

Пендъргаст се върна на паркинга, лицето му бе замислено. Ако забелязваше бурята, която разкъсваше ландшафта от всички страни, то това не му личеше. Стигна до колата и сграбчи дръжката. След това спря и се обърна, замислен. Отвъд къщата с едва осветените й прозорци, царевичното море се вълнуваше яростно. Табелата с реклама на Пещерите Краус дрънчеше непрекъснато, люляна от вятъра.

Пендъргаст пусна дръжката, бързо подмина къщата и закрачи по пътя.

Две минути по-късно вече стоеше до колата на Кори.

Обърна се и пое обратно. Но едва бе тръгнал, когато в далечината се видяха редица фарове, които приближаваха с висока скорост. И докато колите го подминаваха и стоповете им присвяткваха на паркинга на пещерите, растящата му загриженост се превръщаше в убеденост и той се изпълваше със съзнанието, че немислимото бе станало.

По някаква ужасна, изкривена ирония на съдбата, изглежда всички — той, после Кори, а сега и Хейзън — бяха стигнали до едно заключение: че убиецът се крие в пещерата.