Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Картините, окачени наоколо, са всички дело на домакина, понеже той не признава друг майстор на съвременната епоха освен себе си. Това са доста ценни творби, като се има предвид количеството на изразходваната боя. Изобщо личният почерк на Питър се свежда до натрупване на килограми боя върху шперплатова дъска, след което зидарската мистрия влиза в действие.
Ние се бяхме запознали случайно с художника през един сънен и мрачен зимен следобед долу в кафенето. Почнахме — както става в подобни случаи — с проклятия по адрес на времето,
Познанството ни може би щеше да си остане само мимолетен инцидент, ако не бе ми скимнало под влияние на опиянението да отвърна на любезността с любезност. Жестът ми се свеждаше до това, че купих една от най-монументалните картини, тежаща не по-малко от двайсет килограма, която Питър домъкна с трима хамали още на другия ден у дома, като лично проведе сложната операция около окачването. Отначало той държеше шедьовъра да бъде поставен точно над леглото ми, но аз деликатно се възпротивих, понеже смъртта от премазване за мене е по-ужасна от всичко. Накрая художникът отстъпи и инсталира произведението в хола над работната ми маса, така че от тоя ден престанах изобщо да се занимавам с писмена работа в къщи.
Увлечен в тия спомени на дружбата, изглежда, че съм позадрямал. Нищо не ме приспива тъй, както равномерно поддържаната гюрултия.
— Ако си дошъл тук, за да спиш, трябваше да си донесеш и завивка — чувам в ухото си ласкавия глас на Едит.
— Извинявай, скъпа, но само притворих очи, защото пейзажът скандализира целомъдрието ми: всички тия голи гърди и бедра…
— Можеш да гледаш към мене. Аз не съм гола.
— Вярно. Не съвсем.
— И да се опиташ да изцедиш някоя фраза от главата си, за да не седим като глухонеми.
В тоя миг, тъкмо когато се чудя с какво да започна светския разговор, Питър ми идва на помощ:
— Мила Едит, имам за вас една изненада. Една чудесна изненада Тишина — изломотва той по адрес на околните и се насочва към ъгъла, дето е инсталиран стереограмофонът.
Изненадата вече ми е ясна. Питър, също като Едит, е малко откачен на темата джаз. Художникът пуска грамофона в действие, но улучва плочата някъде към средата, затова повтаря опита още веднаж и още веднаж, додето най-после, изглежда, попада близо до началото, обръща се към нас и посочва с царствен жест грамофона в смисъл «ето това е то»
От микрофоните се разнася някакво доста тъжно и съвсем нестройно дрънкане на китара.
— Няма никакъв ритъм — промърморвам непредпазливо.
— Мълчи — срязва ме Едит. — Това е сериозен джаз, а не туист.
— Не знам защо като е сериозен, трябва да бъде и скучен…
Тя само слага ръка на устата ми, заслушана с упоение в нестройната дрънканица.
— Джанго Райнхард — оповестява Питър, сякаш казва «негово величество
— Фантастичен е — въздъхва на себе си Едит. — Ще подаря една на Дора.
Фразата е изтъркаляна мимоходом, като всяка фраза без значение, но аз я улавям и задържам в главата си. Дора… Коя Дора?… Навярно Дора Босх.
— Има ли я по магазините? — обръща се секретарката ми към Питър.
Обаче въпросът се изгубва сред внезапно избухналия общ крясък:
— Обожавам Джанго
— Глупости От пет стари мотива прави един нов…
— Това е нищо пред джаз «Месенджер»
— Защото не си чувала Джери Мълиган…
— Сидней Бекет…
И прочие салати.
Накрая, както си е по разписание, сериозният джаз, разбира се, бива захвърлен за сметка на несериозния. От двата високоговорителя прозвучава някакъв банален рок, който тутакси се превръща в химн на помирението, защото всички наскачват, включително и дебелата Мери, и почват да се кълчат в границите на възможностите си. Едит също бива въвлечена против желанието си във водовъртежа на танцовите страсти и аз едничък се измъквам сух, давайки вид, че съм дълбоко и окончателно заспал.
— Скъпа Едит — почвам с бащински тон, когато късно през нощта поемаме пътя към дома. — Мисля, че бях ти дал един съвет, който ти отказваш да вземеш под внимание.
— Кой точно? Ти постоянно ми даваш съвети.
— Онзи, същият: да не правиш непредпазливи познанства. Какви са тия ти връзки с Дора Босх?
— Най-обикновени: като между две секретарки.
— По-конкретно
— Срещнахме се веднаж в магазина за плочи на Калверстрат. Разменихме няколко думи като случайни познати. Стана ясно, че и двете сме луди по джаза, и толкова. Услужвали сме си на два-три пъти с плочи. Нищо повече.
— Ходила ли си у дома й?
— Още не.
— Няма и да ходиш. И изобщо отсега нататък — никакви услужвания с плочи и никакви интимности.
— Знаеш, Морис: известно е, че си ми шеф, но понякога настойничеството ти почва да ми дотяга.
— Тия сцени на отегчение ги остави за друг път. Дора Босх е секретарката на Еванс.
— И какво от това?
— А Еванс не търпи никой да се върти около хората му. Имаме късмет, че не е надушил срещите ви в магазина на Калверстрат.
— Ти почваш вече да се боиш от призраци.
— Еванс не е призрак. И трябва да ти кажа, че надеждите ти да постигнеш нещо посредством твоята Дора са съвсем детински. Дора не е припарвала и няма да припари до стаята на четвъртия етаж. Също както и ти. Единственият резултат от хитрините ти ще бъде само твоето, а заедно с твоето и моето изгонване от «Зодиак». Затова моля те настойчиво да не забравяш първоначалното ни споразумение.
— Добре, Морис — казва жената с уморен глас. — Ще бъде, както ти желаеш, само престани да трепереш за мястото си.