Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
— Малко ниско сте, девет-четири-шест. Повдигнете се.
Капчици пот заструиха по лицето на Кеслър, докато придърпа щурвала към себе си. Той наблюдаваше уреда за пространственото положение на самолета във въздуха: 23 градуса… 21… 20…
Кеслър провери висотомера. Шейсет метра. Пистата се втурна срещу него, докато самолетът се плъзна грациозно над парчето тревна площ в края й. Вече напълно съсредоточен, Кеслър не откъсваше очи от осовата линия и продължи да прави дребни корекции.
— Шест метра… три… един… приземяване.
Кеслър почувствува леката
— Девет-четири-шест, имате разрешение да рулирате до рампата.
— Разбрано.
— Насити ли се вече? — попита Джоунс.
Кеслър въздъхна:
— Предполагам.
— Добре. Умирам от глад.
Кеслър извъртя очи.
— Предполагам, че имаш предвид парче месо, а?
— Не просто каквото и да е месо, партньоре. Дебела пържола, не много препечена. Нищо не може да се сравни с нея.
Това накара Кеслър да се разсмее.
— Щом казваш, така да бъде, момко. Замърсяваш собственото си тяло с целия този холестерол и с никотина.
Джоунс пушеше също, макар и не много.
— А тялото е толкова доволно.
Кеслър поклати глава.
— Чудесно. Пържола да бъде тогава. Ще отидем да хапнем веднага след брифинга. Иначе едва ли ще изтърпя докрая.
Джоунс кимна и тръгна към задната част на самолета. Кеслър се усмихна. Джоунс беше истински тексасец.
След пет минути бяха в автобусчето на път към стаята за брифинги. Тъй като за деня преди изстрелването беше насрочена пресконференция, ръководството на НАСА искаше да е сигурно, че и двамата астронавти са подготвени да отговарят на въпросите на журналистите.
Докато пътуваха, мълчаха. Кеслър гледаше през тъмните стъкла на автобуса осмоъгълната стартова площадка, чиято площ беше приблизително половин квадратен километър.
Площадката имаше два важни компонента. Неподвижната сервизна кула бе разположена на западната й страна, там, където се сглобяваше совалката. Тя се състоеше от внушителна мачта с височина 75 метра със свързващи рамена към люка за екипажа на кораба. Въртящата се сервизна кула се обръщаше на 60 градуса, докато вратите на товарния й отсек съвпаднат с вратите на товарния отсек на „Лайтнинг“. Освен това кулата поддържаше и системата, която предпазваше „Лайтнинг“ тук, на площадката, от дъжд и градушка.
Кеслър пое дълбоко дъх и премести погледа си към брега. Морето. Въздъхна, докато гледаше ярката синева, която опасваше брега. Замисли се за годините във военноморския флот, който беше дом и семейство за него през по-голямата част от живота му. В ума му се занизаха спомени за колегите пилоти: дружбата, веселбите… свръхзвуковите кошмари. Кеслър знаеше, че те винаги ще живеят в специално кътче в сърцето му. Знаеше, че принадлежи към една особена порода: летците от морската авиация. Не пилотите от ВВС. Пилотите от ВМС. Мъже, чиято бойна задача завършваше едва след като подмамеха 30-тонния реактивен самолет да кацне върху танцуващата писта на самолетоносача при скорост 200 възела. Нямаше
От деня, в който на седемнайсет години получи разрешително за частен пилот, Кеслър реши да направи кариера от летенето. Възпротиви се на бащиното си желание да стане електроинженер и за три години взе диплома по авиоинженерство от Техническия институт във Флорида, а едновременно продължаваше да лети и като авиоинструктор. След дипломирането си кандидатствува и беше приет в Центъра за подготовка на пилоти за морската авиация в Патуксънт Ривър, щата Мериленд, и бързо изпъкна сред съвипускниците си със своя нахакан стил на летене.
Кеслър никога не летеше бавно, ако можеше да лети бързо. Никой досега не го беше видял да прави завой или да набира височина по обикновен начин. Той винаги форсираше, винаги докарваше самолета до определения от конструкторите краен предел на неговите възможности. Логиката му беше проста: или форсирам самолета и печеля въздушния бой, или врагът ще направи това. Ако правя вираж на 45 градуса, а врагът на 60, ще загубя. Ако летя със скорост Мах5 1.5, а врагът — с Мах 2, ще загубя. Кеслър познаваше само два вида пилоти: бързи и мъртви. През цялата си кариера полагаше всички усилия да бъде винаги между бързите. Инженерната диплома му даде познания по аеродинамика, които му позволяваха да разбира по-добре от съвипускниците си указанията на конструкторите. Той познаваше т.нар. предели за безопасност в самолетните конструкции. Знаеше например какво допълнително натоварване може наистина да издържи дадена плоскост на самолета над определен брой гравитационни константи, без да понесе структурни повреди. Това му позволяваше да го форсира безопасно и да изстисква всичко от самолета, което му даваше предимство пред неговите съвипускници.
След като завърши, капитан-лейтенант Кеслър получи онова, за което мечтаеше: да лети на изтребители „Ф-14 Томкат“ от борда на самолетоносача „Конститюшън“ и не след дълго спечели уважението на другите пилоти по време на операцията „Пустинна буря“. Той свали два иракски изтребителя „МиГ-23“ с картечници и една-единствена ракета „Сайдуайндър“ само няколко месеца след като пристигна там, когато все още всички го смятаха за новак. Тази и няколко други случки през годините, когато беше във ВМС, му донесоха чин полковник. Стана известен в национален мащаб, което по-късно накара НАСА да го вербува.
НАСА. Кеслър погледна през рамо вляво към съоръжението за презареждане и монтаж на ракетите с твърдо гориво, докато автобусът продължи по северния път към промишления район на космическия център. За по-малко от шест месеца то можеше да подготви ракетите за повторно използване — от изваждането им от океана на около 220 километра от източното крайбрежие на Флорида до прикачването на външния резервоар и орбиталния космически кораб.
Кеслър погледна към Джоунс, който беше затворил очи и подпрял глава на страничното стъкло. Капитанът от ВВС продължаваше да гледа с пълно пренебрежение на цялото изпитание — нещо, което Кеслър не можеше да проумее. Особено когато от изстрелването ги деляха по-малко от четирийсет и осем часа.