Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

Ленгли, Вирджиния

В една от дванайсетте кабинки в компютърната стая на третия етаж в главната квартира на ЦРУ Джордж Пруит свали тежките очила и разтърка очите и основата на носа си. С гримаса погледна дебелите лещи, резултат от десетгодишно взиране в компютърните екрани.

В Отдела за компютърно обслужване към Управлението за наука и техника Джордж получи колосалната задача да състави и провери за грешки серия от алгоритми, които да откриват сходни модели в дейността на редица държавни учреждения, свързани с промяна на работата, повишения, оставки и няколко други параметри, включително кончини. Той знаеше, че управлението

му е възложило такава задача по същата причина, поради която преди година ЦРУ го примами с двойна заплата да напусне предишната си работа в Управлението за национална сигурност: Джордж беше компютърен гений. Нямаше алгоритъм, който да му се опре, нямаше компютър, в който да не проникне, и съвсем определено нямаше програмен език, който той да не усвои. При това за нищожна част от времето, необходимо на останалите висши компютърни специалисти в ЦРУ, които работеха зад компютрите „Сън Спаркс“ в другите кабинки на голямата стая.

Джордж също седеше зад един „Сън“, който не само имаше достъп до централния компютър на ЦРУ в съседната стая, но разполагаше и със самостоятелен твърд диск, където се съхраняваха неговите програми.

Той пак сложи очилата и се взря в подредените на екрана малки квадратчета — седем хоризонтално и девет вертикално. Всяко от тях имаше трибуквено означение, зад което се криеше държавно управление. Някои бяха прости, например ОДП (Отдел за държавните приходи). Други беше научил, докато разработваше програмата. Например СЕН беше Служба по емиграцията и натурализирането. В малкото случаи, когато три букви не стигаха да се опише пълно някое учреждение, съкращението включваше само част от името. Джордж знаеше какво крият всички подобни инициали.

Квадратчетата бяха закодирани с цвят според това доколко даден шаблон е „уместен“ във вида, дефиниран от алгоритъма, програмиран от Джордж така, че да открива и съхранява събития само за предишния месец. Квадратче в бели рамки означаваше, че в даденото държавно учреждение не са настъпили никакви важни промени. Жълтото предупреждаваше, че въпросният шаблон си струва да бъде разследван. Червената рамка показваше, че алгоритъмът определено е открил някакъв шаблон, който е възможно да заинтересува потребителя, и го е маркирал.

Джордж погледна едно квадратче в центъра на схемата. То имаше жълта рамка — третото през последните два часа. Той погледна буквите НАС. Зачуди се какво ли става в НАСА.

Дясната му ръка посегна за мишката, свързана с неговия компютър. Бавно я провлече по поставката и вкара показалеца в квадратчето. Щракна два пъти левия й бутон. Екранът изведнъж се измени. Всички квадратчета изчезнаха, докато отгоре се появи „НАСА“ В лявата страна на екрана той видя списък на възможни ситуации, които възпроизвеждаха сходни случаи. Забеляза, че параметърът КОНЧИНИ мигаше.

Джордж изсумтя от любопитство и взе чашката кафе до компютъра. Отпи две малки глътки и се намръщи от горчивия му вкус. Остави чашката и отново сложи ръка върху мишката. Придвижи показалеца до параметъра КОНЧИНИ и щракна веднъж левия бутон на мишката. Картината пак се измени.

Джордж проучи новия екран, на който бяха изписани две имена, кратки биографични данни на въпросните личности и причината за смъртта им. Първият беше Клод Гийю, известен френски ракетен специалист, загинал преди няколко дни при автомобилна катастрофа. Интересно, помисли Джордж, недоумявайки защо неговият алгоритъм бе „пипнал“ някой, който не е свързан с НАСА. После се усмихна, когато си спомни, че програмата му регистрира не само всичко, свързано с дадено учреждение, но и всякакви събития, отнасящи се до дейността на това учреждение.

Джордж четеше второто име в списъка, но му попречиха колегите от другите кабинки, които се приготвяха за обяд.

— Наистина ли няма да дойдеш с нас, Джордж? — попита една от сравнително новите специалистки, докато другите тръгнаха към

стъклената врата отляво.

Джордж стана и я погледна над ниската стена на кабинката.

— Ъ, не, благодаря — отговори той. — Трябва да свърша някои работи.

— Майтапиш ли ни? — попита един мъж към четирийсетте, докато вдигаше ципа на якето си. — Ще бъде ден и половина, когато Джордж тръгне с нас на обяд. Отказах се да го убеждавам преди шест месеца.

Джордж повдигна вежди и се ухили. Имаше да върши по-полезни неща през свободното си време, а не да го прекара, чешейки си езика със специалистите от ЦРУ за техните проблеми на работа и у дома. Беше чул достатъчно на тази тема, просто като седеше в стаята с тях, а освен това Джордж вече беше изпитал на гърба си достатъчно житейски несгоди. Баща му, бивш висш служител на ЦРУ, умря мистериозно преди почти десет години в Източен Берлин, малко след седемнайсетия рожден ден на Джордж. Четири години по-късно майка му пострада тежко, блъсната от неизвестна кола. Джордж изведнъж се видя глава на семейството, принуден да се грижи за нея и за двете си по-малки сестри. Работеше на две места, за да ги издържа. Завърши колежа и получи научна степен, преди да стане на 23 години.

Не, реши Джордж, категорично не е в настроение да слуша през свободното си време проблемите на колегите си. Тъй като майка му беше в инвалидна количка, той и сестрите му се редуваха да се грижат за нея и се връщаха вкъщи през обедната почивка. През дните, когато една от тях обядваше у дома, както беше днес, той прекарваше почивката си, като се наслаждаваше на единственото друго нещо, което запълваше живота му освен компютрите: четеше шпионски романи. Джордж ги гълташе с дузини. Той беше просто ненаситен, а като хлапак дори си представяше собствения си баща в ролята на главните герои. Влечението към тайната работа донякъде беше причината да избере след колежа разузнавателното поприще. Той искаше да бъде оперативен служител, да върви по стъпките на баща си, да стане супершпионин на студената война. Действителността далеч не оправда очакванията му — Джордж се провали на тежкия изпит по физическа подготовка, задължителен за всички оперативни работници. Той просто нямаше атлетическа нагласа и когато разбра това, беше почти съкрушен. Но упорствуваше. Все още искаше да участва в играта, да бъде достоен син на баща си. И така, с научна степен по компютърно инженерство и с втора специалност държавно право, той постъпи направо от колежа в Управлението за национална сигурност.

Докато колегите му излизаха за обяд, Джордж седна отново и прочете данните за второто име от списъка на компютъра. Вера Баумбъргър, инженер от „Рокетдайн“, на работа в космическия център „Кенеди“ по новата совалка „Лайтнинг“, паднала случайно от една платформа на площадката за изстрелване и починала от фрактура на черепа.

Джордж се облегна във въртящия се стол. Прочете още веднъж и двете извадки, търсеше нещо друго, което би могло да покаже евентуална връзка, но нищо не биеше на очи. Както изглежда, нямаше абсолютно никаква връзка между двата инцидента. Едва ли има сходство, помисли Джордж, но нали затова програмата маркира само в жълто квадратчето — възможно сходство.

Той щракна бутона и се върна в главния екран. Дотук нямаше нищо подходящо за секретната служба, пред която докладваше Джордж и която, между другото, се оглавяваше от неговия чичо Томас Х. Пруит.

Джордж нямаше нищо против да работи косвено за по-големия брат на баща си. За себе си знаеше, че управлението го беше взело на работа заради първокласното му компютърно умение, но както във всяка голяма корпорация той се тревожеше от ширещите се слухове за протежиране. Стана така, че откак преди година пристигна в Ленгли, Джордж видя чичо си само няколко пъти, предимно навън, когато Томас Пруит посещаваше майка му. Като ръководител на секретната служба чичото беше зает човек.