Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

Кемрън се вмъкна в мъничкия асансьор, който едва ги побра. Мари затвори вратата. Почти притиснал тялото си в нейното, Кемрън разтревожен слушаше звуците, които издаваше старият асансьор, преди най-после да потегли нагоре. Стоеше неловко, с лице на сантиметри от нейното. Впери поглед в някаква точка на стената, но чувствуваше, че Мари го наблюдава. Тя го разглеждаше.

— Говорите без акцент — рече той накрая, мъчейки се да вземе инициативата и да не показва, че близостта й го смущава.

— Това е, защото английският ми е майчин език. Аз съм родена и израснала във Флорида, Кемрън. Моминското ми име е Робъртс.

Асансьорът спря

на третия етаж. Тя отвори вратата и излезе.

— Оттук.

Кемрън я последва до края на коридора. Тя извади ключ, отключи и отвори.

— Не е лошо за двайсет и пет долара на ден — рече тя, докато отваряше прозорците, които гледаха към улица „Кюжа“.

— Ще трябва да ми простите, но изобщо не съм очаквал, че срещата ще протече така.

Тя седна на едно от двете легла и го изгледа озадачено.

— О, и защо така?

— Ами, преди всичко мястото, пък и вашето отношение. То изобщо не се връзва със скърбящата вдовица, за която четох във вестниците тази сутрин.

— Вие сте този, който трябва да ми прости. Сигурно ви е ясно, че се срещам с вас тук, защото не исках никой да знае, че разговарям с ЦРУ. Може би управлението е изпратило неподходящ човек за случая.

Кемрън се намръщи.

— Вижте, госпожо, казах това, защото ме бяха уведомили, че задачата ми е просто да взема показания от вас. Ако става дума за нещо повече, бих искал да зная веднага.

— Защо? За да си отидете ли? — Тя стана и тръгна към прозорците.

— Не, за да мога да реша дали това място е достатъчно сигурно, а също и да разбера как точно пристигнахте тук. Обстоятелството, че сте облечена като туристка и че сте отседнала в тази кочина, съвсем не означава, че никой не ви е проследил.

Тя се обърна с лице към него.

— Добре, добре. Извинявам се. За миг помислих, че…

— Аз съм дисциплиниран оперативен работник, не някакъв медиум. А сега ми кажете кое беше толкова важно, че да ви накара да използвате спешния шифър с нас. И откъде го имате? Доколкото знаем, вие не сте свързана с управлението.

— От покойния ми съпруг.

Кемрън пак се намръщи.

— Е, тук съм. А сега кажете какво искахте да ни съобщите?

Мари се обърна, облегна се с ръце на подпрозоречната дъска, вдигна брадичка и остави ветрецът да разрошва дългата й черна коса. Много привлекателна жена, констатира Кемрън.

— Става дума за вечерта, преди той да умре — рече тя все още с гръб към него.

— Хм… и какво? — Кемрън седна на леглото и поразхлаби вратовръзката си.

— Беше прекарал една седмица в Куру, мъчейки се да разреши някакви проблеми с изстрелването, и се обади от самолета на път за тук. В гласа му усетих тревога и загриженост.

— Е, с неговата работа. При толкова много отговорност. Би било естествено да…

— Не, не беше това. Клод и аз работехме доста време заедно както тук, така и в Куру. Всъщност, срещнахме се именно при разработката на системата за насочване на „Атена V“. С годините се научихме да работим ефикасно при огромно напрежение, за да спазим строго разчетената програма за изстрелване. Разбира се, той си имаше неприятности с Атена, такива имах и аз, но онази вечер беше нещо друго. Той не бе разстроен или ядосан, не се тревожеше за нещо очаквано. Стори ми се необичайно изнервен. На моменти дори долових мъничко страх в гласа му.

— Вижте, никак не ми е лесно да го кажа, но не виждам защо трябва да се забърква ЦРУ в тази работа.

— Моля, оставете

ме да завърша. — Тя се обърна с лице към него. — След като успя да се овладее, той ми каза, че слухът за руския кораб е истина. После ми даде шифъра на ЦРУ, ако нещо…

— Почакайте. Изяснете се. Какъв слух? Какви руснаци?

Мари приглади косата си с ръка, затвори очи за миг и седна на перваза на прозореца.

— Преди няколко месеца руски космически кораб експлодира малко след като влезе в орбита. Тук в Атена чухме, че случайно се е блъснал в един от сателитите ни. Но наш техник от центъра за управление на полетите в Куру видял на един от екраните съобщение за прекратяване на полета в орбита. Тогава никой не обърна особено внимание на това. Нали докато траеше изпробването на „Атена V“, изведохме в орбита няколко сателита, които сега Атена използва за следене на промените в метеорологичните условия преди изстрелването. Понякога някой от тях се смъква на толкова ниска орбита, че става неизползваем. Обикновено го унищожаваме, като включваме двигателите му и го оставяме да изгори при навлизането в плътните слоеве на атмосферата. Като научихме, че руският кораб е експлодирал приблизително по същото време и на същото място заедно с един от нашите сателити, из агенцията се понесоха слухове, че случайно сме взривили техния кораб. Но управителният съвет бързо ги ликвидира без много разследване и приключи официално случая. Клод беше особено изтормозен от това. Искаше му се да разбере дали наистина Атена е сбъркала, но, както изглежда, записите на командите за прекратяване на полета били изтрити от паметта на контролния компютър.

— Добре, какво се опитвате да ми кажете?

— Мисля, че смъртта му не е случайна, както пишат вестниците.

— Искате да кажете, че някой го е убил?

— Така мисля. Клод ми каза, че той и още няколко учени са успели да възстановят част от изтритите данни и според тях руският кораб съвсем не е експлодирал случайно. Направено е съзнателно. И каза, че разполага с доказателства, които уличават висшето ръководство на Атена.

— Как се произнесе френската полиция за смъртта на Клод?

— Полицията не направи нищо. Заявиха, че смъртта е настъпила случайно. Казах им, че не съм съгласна с тяхното заключение и се обосновах. Казах им, че приключват случая твърде бързо и че трябва да извършат повече разследвания.

— Е? Какво отговориха те?

— Някой си инспектор Филип Рокет ми позвъни половин час след като приключих разговора с човека, започнал следствието. Повторих какво ми е казал следователят, а Рокет ме увери, че случаят е разследван професионално и внимателно. Каза ми, че и той е подкрепил официалното заключение, че господин Гийю действително е загинал при автомобилна катастрофа. После ми каза, че има и друга работа и затвори телефона.

— Това ли е всичко?

— Да. Разбирате ли сега защо позвъних в американското посолство?

— Е, може би е трябвало… — Кемрън млъкна и тръгна към вратата.

— Какво…

— Тихо. — Той вдигна лявата си ръка и сграбчи беретата с дясната. Приведе се бавно и залепи гръб към стената до вратата. Стъпките пак затихнаха. Беше ги чул секунди преди това отвън. Някой беше минал два пъти по коридора. „Може би прислужница“, помисли той, но бързо отхвърли тази възможност. „Май е късно за разтребване. Заблудил се турист? Възможно, но защо спира два пъти пред тази врата?“