Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

Кемрън почувствува как пулсът му се ускори, щом адреналинът нахлу във вените му. Даде знак на Мари да се сниши и да се скрие зад тоалетната масичка до прозорците. Тя се подчини. После той бавно протегна ръка и отключи. Резето на бравата щракна.

Отривист залп проби дървената врата. Кемрън отскочи назад и се претърколи до Мари.

— Не мърдай! — извика той, докато се целеше с 9-милиметровия автоматичен пистолет в голямата дупка в центъра на все още затворената врата.

Така внезапно, както беше започнала, стрелбата спря. Секунда тишина, бързо последвана

от писъци, долитащи от близките стаи. Кемрън не трепна. Не откъсваше очи от вратата и държеше под прицел дупката. Нищо.

Погледна Мари. Тя трепереше, разтворила широко зелените си очи, устните й потрепваха.

— Успокой се и не мърдай. Докато…

Крушовиден предмет влетя през дупката в стаята и се плъзна по пода.

„Граната!“

Инстинктивно Кемрън прегърна Мари и се претърколи към другия край на стаята.

Гранатата избухна. Кемрън чу силната детонация. Зажумя и зачака парчетата, но такива нямаше. Отвори очи и разбра, че е заслепен от гъст дим. Мари се закашля. В очите на Кемрън смъдеше. Беретата! Зашари с ръце по вехтия килим. Нищо. Чу наближаващи стъпки.

— Бързо, след мен!

— Не виждам! О, господи, очите ми, те…

Без да обръща внимание на виковете й, Кемрън грабна дясната й китка и я дръпна зад себе си. Стана и се хвърли към прозореца. Стигна до него, изпълзя на перваза и пое дълбоко дъх. През сълзи забеляза, че покрай прозореца се спускаше дебела медна тръба. Кемрън я стисна здраво с лявата ръка.

— Прегърни ме през раменете! Бързо!

— Не виждам, очите ми…

Стъпките спряха.

— По дяволите! Хайде!

Почувства прегръдката й изотзад.

— Като преброя до три, дръж се здраво и обгърни с крака кръста ми. Разбра ли?

— Да, аз…

— Едно… две… три!

Кемрън извъртя дясната си ръка и хвана тръбата, докато скачаше от прозореца с Мари, притиснала се към гърба му.

Той чу ритниците по вратата.

Ръцете му бяха напрегнати почти до краен предел. Започна да се плъзга надолу към улицата колкото може по-бързо — знаеше, че на нападателя ще му трябват само секунди, за да разбере как са избягали.

— Mon Dieu! Mon Dieu!

Кемрън погледна към улицата и видя старицата от рецепцията, която стоеше до предната врата и викаше колкото й глас държи.

— По дяволите!

Няколко минувачи се събраха около хотела от двете страни на улицата. Кемрън вдигна очи към прозореца и видя, че оттам ги гледа някакъв мъж с прошарена брада и коса.

— Дръж се — рече Кемрън. Веднага почувства как Мари се вкопчи в него.

Кемрън отхлаби хватката на тръбата и бързо се плъзна последните три метра, преди да тупне на тротоара. При удара Мари се отпусна и двамата се изтърколиха по мокрия паваж. Почувства остра болка в дясното си рамо, когато се блъсна в бронята на паркирана кола, но се насили да погледне отново нагоре към прозореца. Брадатият мъж бе изчезнал.

Като през мъгла той видя трима хлапаци да се събират около Мари, която лежеше в безсъзнание на няколко крачки встрани. Кемрън стана. Нямаше време за губене. Всеки момент вече престъпникът

можеше да излезе тичешком от хотела.

— Allez-vous en!¹⁰ — извика Кемрън на слисаното трио и ги разбута. Наведе се и притисна пръсти към лявата китка на Мари. Усети пулса й. Бързо вдигна стройното й тяло, метна го на лявото си рамо и хукна по улицата. Хлапаците отстъпиха, докато Кемрън мяташе бясно крака, мъчейки се да набере преднина пред нападателя. Вятърът разроши късата му рядка коса. Бързо почувствува по-осезателно тежестта на Мари. Рамото му гореше. Същото беше и с краката му. Не им обърна внимание и продължи да тича.

— Почакайте! Почакайте!

Кемрън хвърли поглед назад и видя, че брадатият стои до входа на хотела и им маха да се върнат. Кемрън не му обърна внимание и зави зад ъгъла. Продължи напред, после свърна вляво в една тъмна уличка.

2.

Космически център „Кенеди“, Флорида

След двучасово изнурително репетиране на правилните отговори при евентуални журналистически въпроси Кеслър напусна залата за брифинги и тръгна към квартирата си. При пълното физическо и умствено изтощение сега едва ли му беше до представителите на печата. Мислеше само за топлото легло и използва малкото си останали сили да преодолее слабо осветения дълъг и тесен коридор. Съзря стаята си на другия край.

Полузаспал, Кеслър измина покрития с лъскави плочки тъмен коридор. Намери ключа си, пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори вратата.

Вътре въздухът беше топъл и застоял, но това не го разтревожи. Премести втренчения си поглед върху единствения важен за него предмет — леглото до прозорците в другия край на широката стая. Доближи го, развърза обувките си, хвърли ги и легна. Сетне се намръщи, стана, посегна нагоре към климатичната инсталация и я включи. Струя свеж въздух погали лицето му, изсуши бързо капчиците пот по сбърченото му чело. Сега вече можеше да спи.

Легна по гръб и затвори очи. Не мина много време и взе да го унася. Пое дълбоко дъх и се отпусна. Пулсът му спадна, дишането се стабилизира.

— Хей, Майк! Тук ли си?

Кеслър се сепна от внезапното досаждане. Поклати глава и се усмихна.

— Не е заключено. Влез!

Вратата бавно се открехна. Зад нея стоеше неговият тексаски пилот — над метър и осемдесет, близо деветдесет килограма, с тъмните очила на носа си. Марка „Ray Bans.“ Пилотите от ВВС винаги носят „Ray Bans“

— Готов ли си за ядене?

— Дай ми минутка за отдих — обади се Кеслър.

— Какво ще кажеш за брифинга? — Джоунс затвори вратата зад себе си, грабна един стол близо до металното бюро, извъртя го към леглото и го яхна като кон. Кеслър се усмихна уморено.

— Пет пари не давам за тази пресконференция точно сега. Изцеден съм. Ако НАСА иска да излетим навреме, ще е по-добре да позабавят темпото. Слушай, ти ходи ли при доктора тази сутрин?

— Да.

— Е, и? Какво ти каза за коляното? — Забеляза как усмивката изчезна от лицето на Джоунс.