Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
Кемрън моментално съжали за обхваналите го мисли. Спомените го заляха пак, както стотици пъти досега. Очите на Скергън молеха Кемрън. „Тръгвай, Кемрън. Ти можеш… да се справиш сам. Аз ще се скрия… и ще чакам… ще те чакам… да се върнеш.“
Кемрън успя да се отърси от тази мисъл и очите му се спряха на военните отличия, също в рамка, до снимката. Неговите лицемерни ленти и медали, както ги наричаше той. Ордени, дадени му, след като беше оставил Скергън да умре в ръцете на свирепите виетконгци. Кемрън не ги заслужаваше, заслужи ги Скергън. Редникът беше онзи, който предложи живота
„Военни отличия“. Нищо незначещи парченца тъкан и метал, които напомняха за миналото му, но въпреки това ги беше пазил всичките тези години. Отвращаваха го, но не беше се разделял с тях, за да му напомнят греховете в миналото. За Кемрън те бяха пътека към изкуплението, пътека към спасение чрез самоналожено душевно терзание.
Кемрън пак погледна снимката. Когато се просна на леглото и затвори очи, отново видя лицето на Скергън. „Тръгвай, Кемрън. Ти ще се справиш самичък…“
3.
Ракетен комплекс 39, Площадка А.
Космически център „Кенеди“, Флорида
Високата старша инженерка мина покрай караулката, през която се отиваше към мобилната платформа за изстрелване. Тя показа пропуска си и махна с ръка към пазачите, които се усмихнаха и също й махнаха.
— Добро утро, Вера.
Тя познаваше и двамата. Вера Баумбъргър беше инженер в „Рокетдайн“ още от началото на програмата за космическата совалка през лятото на 1972 година — тогава „Рокуел Интърнешънъл“ спечели договора на стойност 2.6 милиарда долара за проектиране и изпълнение на совалките. Всяка от тях трябваше да лети сто пъти и да извършва по 60 полета годишно. Договорът, припомни си Вера, включваше клауза за интеграция на системите, според която „Рокуел“ трябваше да гарантира, че всички компоненти — включително външният резервоар на „Мартин Мариета“, стартовите ракети с твърдо гориво на „Мортън Тиокол“ и главните двигатели на „Рокетдайн“ — действуват съгласувано.
Тя подхвърляше само по едно „здрасти“, докато вървеше под огромната платформа, разположена върху шест седемметрови подпори на бетонната площадка. Приближи до обслужващата платформа и се закатери по стъпалата. В тази секция на площадката имаше доста хора, и то с основание, реши тя. До изстрелването оставаха по-малко от четирийсет и осем часа и хората щъкаха във всички посоки за последни проверки. Всяка инспекционна група отговаряше за определена секция от совалката. Вера ръководеше групата, отговорна за трите главни двигателя.
Вера погледна нагоре и видя трима души от своята група на асансьорната платформа, която продължаваше до конусите на двигателите. Оттам чрез няколко скели се стигаше до долната част на двигателите.
— Здрасти, Вера — каза един от техниците, когато я видя.
— Как върви проверката на системите?
— Чудесно. Никакви проблеми дотук.
— Добре. Я да погледна. — Тя с лекота изкачи шестметровата вертикална стълба до асансьорната платформа, отиде до скелето под третия двигател, изкатери се и се присъедини към групата на платформата.
— Добре. Да проверя клапаните на газопроводите. Ти и ти вземете асансьора и ми донесете
— Готово — отговориха двамата, докато слизаха по скелето, оставяйки я с един млад техник, който още беше в изпитателен срок. Почти без да му обръща внимание, тя го заобиколи на платформата, наведе се и надникна в пространството между основата на дюзата и отворения топлинен клапан. Ръцете й се движеха механично, тя вършеше онова, което знаеше на пръсти. Направи ръчно една последна проверка, докато младият техник я наблюдаваше.
— Вече проверихме цялата система три пъти днес — обади се той.
— С тези двигатели човек никога не може да бъде сигурен. Подай ми, моля те, едно фенерче.
Той й подаде черно фенерче. Вера го взе в дясната си ръка и го насочи към клапаните на газопроводите.
Тя повдигна вежди, когато забеляза малък бял цилиндър, закрепен отстрани на охладителната помпа, който почти не се виждаше. Цилиндърът — каквото и да представляваше — определено нямаше какво да прави там. Тя сложи фенерчето на една широка тръба вдясно от нея и с двете си ръце се издърпа през еднометровия отвор.
Камерата на главния двигател изобилстваше с тръби и жици. Тя взе отново фенерчето, насочи го към малкия цилиндър и премигна два пъти в безгласно удивление, когато разбра какво е това. На малко дигитално екранче върху него се четеше 00:04:00. Тя беше открила часовников механизъм, който се привеждаше в действие от малко електромоторче. То беше прикрепено към клапаните на газопроводите откъм страната на помпата, а тя регулираше достъпа на охладителна течност до лагерите на турбопомпата за течния водород. Ако беше отгатнала правилно, часовниковият механизъм щеше да затвори клапана четири минути след излитането, когато „Лайтнинг“ ще бъде в много критична фаза на полета. Без охладителната течност лагерите ще загреят за частица от секундата, ще прегреят турбопомпата и ще предизвикат пожар, а той пък — страхотна експлозия. Тя беше виждала много такива експлозии в миналото.
— Това е саботаж — промълви тя.
— Извинете? — обади се техникът на десет стъпки под нея.
— Ъ-ъ… нищо. Просто говоря на себе си. Ще ми подадеш ли едни клещи? — Вера реши, че това е крайно секретна информация. Някой очевидно се беше опитал да саботира космическия кораб и тя ще се погрижи тази информация да стигне до съответните власти, по-точно до директора на центъра.
Техникът й подаде клещите. Вера откачи малкия цилиндър от клапана, пъхна го в джоба си и поклати глава. Който е свършил това, е знаел точно какво да направи. Тъй като часовниковият механизъм няма да се задейства преди излитането, компютрите при общата проверка нямаше да открият никакъв проблем. По дяволите!
— Почакай тук другите и им кажи, че този двигател е в ред — каза тя и тръгна към края на платформата.
— Добре.
Тя посягаше към перилата, за да слезе по скелето, когато усети, че някой я блъсва отзад. Преди да може да реагира, тялото й хвръкна през късия предпазен парапет.
— А-а-а! — Вера се извъртя във въздуха и с двете си ръце се помъчи да хване някоя от тръбите, но не успя. Тупна по гръб върху заварения стоманен ръб на асансьорната платформа, отскочи и падна още девет метра надолу, разбивайки главата си в бетонната площадка.