Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
Пруит кимна и посегна към телефона на стената. Набра номера на Белия дом.
На борда на „Блу Ридж“
Кроу се отдалечи от хеликоптера, докато екипажът прикрепваше „Сталиън-1“ към палубата, а роторът бавно намаляваше оборотите. Макар че, кажи-речи, не беше мигнал през последните двайсет и четири часа, адреналинът го държеше свеж, съвсем буден. Мислите му бяха ясни, беше изпълнен с решителност. Видя Девънпорт, който идваше да го посрещне.
— Какво, по дяволите,
— Какво мислите, че се случи, капитане? Беше ми наредено да зарежа американски войници. Ето какво се случи! А тази проклета ракета се взриви в лицата ни. Защо не ми казахте, че е започнало изстрелването? Щяхме да подходим по съвсем друг начин! Боже мой, капитане, защо тази тайнственост? И защо, за бога, трябваше да ги оставим там? Аз ги виждах!
— Успокой се, Кени. Всички тук изпълняваме заповеди, и да прощаваш, но ти си мислел, че ги виждаш. Не си имал никакво потвърждение, че това е така.
— Добре, сър. Който и да ви е наредил да не ме оставите да ги спася, е смахнато копеле! Кажете му това. Кажете му, че идиотското му решение ще струва живота на американски военнослужещи. Тези мъже няма да изтраят…
— Ти даваш ли си сметка на кого държиш такъв език? Казвам ти за последен път, капитан-лейтенант. Затваряй си устата и прави това, което ти казвам! Ако ти наредя да пльоснеш с идиотския си хеликоптер в океана, ще го направиш, защото това е заповед. Ясно ли ти е, господинчо? Ясно ли е?
Кроу не отговори. Виждаше как пулсират вените по врата на Девънпорт. Кроу наведе глава и загледа палубата.
Девънпорт въздъхна.
— Слушай, всички знаем, че трябваше да останем в района още малко и да търсим оцелелите, но заповедта си е заповед. Какво всъщност става с теб? Всяка операция крие рискове, особено тайните. Ти най-добре трябва да знаеш това. Бил си във Виетнам, нали?
Кроу пое дълбоко дъх, стисна зъби и бавно издиша през носа си. Девънпорт беше прав. При тайните операции обичайната практика е да не се признава съществуването на отряда, докато той не напусне вражеската територия.
— А сега кажи ми — продължи Девънпорт, — сигурен ли си за онова „бип“ на твоя екран?
Кроу затвори за миг очи, сетне впи поглед в умните сини очи на Девънпорт.
— Така беше, капитане. Продължи десетина минути, после бавно заглъхна, когато се отдалечих от брега на Гвиана.
Девънпорт не каза нищо. Просто се обърна и тръгна към мостика. Кроу го последва.
— Сър, какво става, по дяволите?
— Погрижи се хеликоптерът ти да е готов за излитане всеки момент. Свободен си.
— Моите уважения, сър. Готов съм да тръгна веднага. Онези хора…
Девънпорт спря, извърна се и го доближи плътно. Заговори с леденостуден глас:
— Слушай ме, слушай много внимателно. Току-що ти дадох категорична заповед и очаквам да я изпълниш безпрекословно. Зная за онези хора там, но зная също йерархията. Трябва да ни наредят да се върнем и да ги измъкнем оттам. Ясно ли е? — Кроу мълчеше. — Попитах ясно ли е, капитан-лейтенант Кроу.
— Да, сър. Ясно е.
— Добре.
Кроу остана там с кепето в дясната ръка. Погледна над тъмните вълни към брега на Гвиана. Там имаше войници, американски войници. Почти сигурно беше, че врагът ги превъзхожда по численост и въоръжение, а от него искаха да седи и да чака, докато някой бюрократ във Вашингтон размърда идиотския си мозък да реши дали е „целесъобразно“ да се върнат там. Усети старата позната болка. Не беше я изпитвал близо две десетилетия, а ето че пак започна. Онова свиване в стомаха се появяваше винаги, когато войници страдаха от недомислията на политиците, опитващи се да вземат военни решения — това чувство му беше до болка познато от Виетнам. Мразеше го непреодолимо. В пристъп на ярост той запрати с все сила кепето си в палубата, като сепна няколко техници. Девънпорт, който още беше там, също се обърна към него. Никой не каза нищо.
Кроу бавно тръгна към края на палубата и загледа тъмното море. То изглеждаше толкова спокойно. Звездите отгоре лениво мъждукаха над килватера на кораба. Кроу гледаше и мълчеше.
Военновъздушна база „Хауърд“
— Но аз трябва да говоря с президента веднага — упорствуваше Пруит. — Вие знаете не по-зле от мен, че ситуацията не търпи отлагане.
— Повтарям — отговори Карлтън Стайс. — В момента президентът е зает с обстановката в Близкия изток и не мога да ви свържа. Той ми нареди да отговарям за операцията и аз ти казвам да чакате. Целта е унищожена и ние сега преценяваме обстановката, за да изберем подходящия начин за действие.
— Кой преценява обстановката, сър? Кои са хората, които анализират? Как те оценяват възникналия проблем? Нима те знаят повече от пилота на хеликоптера? Как? Ние пратихме тези хора там, сър. Ние имаме моралното задължение да…
— Казвам ти да чакате, докато се вземе решение! Ясно ли е?
Пруит енергично заразтрива с длан гръдния си кош. Идеше му да удуши с голи ръце копеленцето. Понечи да каже нещо, но професионалистът в него надделя и той стисна зъби. Да каже на Стайс какво мисли, означаваше възможно най-бързия край на кариерата му, а това нямаше да помогне ни най-малко на онези мъже там. Той си пое дъх и изпусна въздуха няколко пъти, наложи си да се отпусне.
— Чуваш ли ме, Том?
— Да, сър — успя да отговори той през зъби.
— И така? Съгласен ли си с мен?
— Винаги съм съгласен с президента и с неговите решения, сър.
— Добре. Продължавай така.
— Сър? Ако нямате нищо против, да ви попитам. В какъв срок да очакваме отговор на въпроса?
— Ще ти се обадим своевременно. А дотогава чакайте. Не предприемайте нищо!
Връзката прекъсна. Пруит спокойно окачи слушалката и бръкна в десния си джоб за антиацидните хапчета. Пъхна в устата си две, поразмисли и добави още едно. Сдъвка ги бързо, докато излизаше от радиорубката, и се върна при Кемрън и Мари.