Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
— Добре си ли? — попита Кемрън.
— Този Стайс! Той ли не знае как да ме вбеси. — Пруит не можеше да се примири с глупавия си късмет. Независимо какво правителство беше в Белия дом, той винаги успяваше да изложи гледната си точка пред президента и пред повечето от сътрудниците му. Но все се намираха някои високопоставени персони, които никога не се съгласяваха с него и сякаш се радваха да объркат плановете му. И сега, както често пъти в миналото, президентът беше упълномощил един такъв бюрократ. Един слабоумник, който очевидно мислеше повече за реномето си, а не за живота на американските войници на вражеска територия.
— Защо? —
— Стайс замрази операцията.
— Какво? — озъби се Кемрън.
— Чухте какво казах.
— Но… ти сигурно можеш да направиш нещо — обади се Мари. — Районът е целият в блата. Никое човешко същество не може да оцелее там дълго.
Пруит прехапа горната си устна. Трябва да има начин да ги измъкнеш, Том. Мисли, по дяволите. Мисли!
Мари погледна Кемрън.
— Не можем ей така да ги изоставим, нали? Искам да кажа, няма ли друг начин да им помогнем?
— Тръгвайте двамата с мен — обади се Пруит. — Ще оправя тази работа.
— Къде отиваме? — попита Мари.
— Да поговорим с генерал Олсън.
Северно от Куру, Френска Гвиана
С ужасно главоболие Ортис нагази пръв в блатото. Очакваше с нетърпение ефекта от двете допълнителни таблетки „Тиленол“, които беше глътнал преди половин час. Зимър го следваше по петите, стиснал колта, готов да открие огън всеки момент. Ако врагът поиска да им попречи, Ортис беше решил да очисти колкото може повече, преди да му видят сметката и на него. Те сигурно ги превъзхождаха по брой и въоръжение, но им липсваше умение. Не е на тяхна страна и факторът изненада. Те ще дойдат да търсят „Мамбо“, но когато го открият, ще платят скъпо за това.
По лицето и врата му се беше напластил дебел слой спичаща се кал, която охлаждаше многобройните резки и драскотини, останали, след като махнаха досадните пиявици. Вече не го боляха. Беше превъзмогнал тази болка, както и силното изтръпване на краката от непрекъснатото оттегляне. Ортис напредваше с мъка, като от време на време се извръщаше към Зимър, който също беше „маскиран“ с гъста смрадлива кал. Вече не носеха очилата за нощно виждане. Ортис и Зимър решиха да ги заровят в блатото, когато им се изтощят батериите, както и цялото друго снаряжение… и трупове, ако открият такива. Бяха си подбрали специфични ориентири и решиха, че вероятността телата да се изместят, е минимална, като се има предвид гъстотата на блатото. Задачата им беше секретна и не трябваше да оставят нищо, което да издаде откъде са. Никакво веществено доказателство, което врагът може да използва срещу родината им.
Ортис вдигна глава към небето и заразглежда звездите. По тях той следваше посока северозапад, назад към удобното за отбрана сечище, обградено от гъстата джунгла, до брега на блатото. Джунглата ще им осигури маневреност и закрила, от които се нуждаеха толкова много, за да оцелеят при очакваното от него масирано нападение. В джунглата ще бъдат в безопасност, но трябва да стигнат там, преди да се зазори. Шансовете им да оцелеят денем в блатото бяха минимални.
Ортис реши, че трябва да се напрегнат и да стигнат до джунглата. Нямаха друг избор, друг начин.
Военновъздушна
— Искаш да кажеш, че той вече ти се обади? — попита Пруит, не вярвайки на ушите си. Стайс не само беше спрял спасителната акция, но вече се бе свързал с Олсън и отменил цялата операция. Отменил? Нима Стайс е мръднал? Защо тогава ще го лъже преднамерено, че ще му се обади по-късно? Или това беше просто номер да накара Пруит да мълчи, докато стане твърде късно да се предприеме каквото и да било?
— Той позвъни преди по-малко от двайсет минути, мистър Пруит — обясни полузаспалият Олсън, докато си търкаше очите. — Той нарече операцията успешна и ми каза да напиша лично писма до семействата им. Ужасна трагедия, но в името на една благородна кауза. Каза, че „Мамбо“ са показали какво значат думите истински герои.
— И ти повярва на тези глупости, генерале?
Олсън изръмжа.
— Нито за секунда. Нито за секунда.
— Знаеш не по-зле от мен, че е голяма вероятността там сега да има няколко оцелели от хората на „Мамбо“, ако не и повече. Очевидно нямат възможност за пряка връзка с нас, но те са там. Сигурно чакат и се чудят къде по дяволите сме ние. Да не би да ми кажеш, че просто ще седиш тук и няма да предприемеш нищо?
Лицето на Олсън се изопна. Пруит знаеше, че Олсън е известен като честен офицер. Говореше се, че той самичък е измъкнал при засада по време на конфликта в Корея двама ранени войници и ги е качил на хеликоптера — героична постъпка, която го направи популярен сред войниците и допринесе значително за кариерата му. Пруит разбираше, че Олсън трябва да се грижи за хората си, но той също беше войник и като такъв е длъжен да се подчинява на началниците си, дори когато е на доста по-различно мнение от тях. Пруит разчиташе на вероятността, че в случая е така, че Олсън не е съгласен със заповедта, но че няма никакъв избор, защото тя беше дошла директно от министъра на отбраната.
— Имате ли някаква… каквато и да е представа как се чувства човек, когато загуби войник? Кажете ми.
Пруит го загледа втренчено известно време.
— Никога не съм бил в армията, генерале, но съм загубил доста много добри оперативни агенти. Смятам, че изпитвам подобни чувства. Изяжда те отвътре. Почваш да мислиш, че си им изменил. Че ако си планирал нещата някак си другояче, сигурно още ще са живи. Да, генерале. Случвало ми се е много пъти и е ужасно. Но в случая няма защо да е така. Все още има време да предприемем нещо. Да направим нещо за онези хора, загазили в Гвиана… затънали в онзи ад.
Олсън дълго не сваляше поглед от него. Пруит знаеше, че старият генерал преценява възможностите. Той несъмнено беше посветил целия си живот на въоръжените сили и не възнамеряваше сега да пожертвува всичко заради едно хрумване, едно прибързано решение, взето под въздействието на емоции, а не на логична основа.
— Какво имате предвид, мистър Пруит?
Пруит скри усмивката си. Олсън не беше глупак. Ако беше, едва ли щеше да стигне до генерал-лейтенант във въоръжените сили. Олсън печелеше време, изчакваше Пруит да направи ход. Пруит знаеше, че ако този ход не го устройва, той ще чака други ходове. Въпросът беше какво очаква генералът от Пруит? Пруит беше уверен, че отговорът на този въпрос зависи от това как той ще отвърне на генерала. Той го погледна в очите.