Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

— Спасихме ви преди повече от шест часа. Бяхте изразходвали запасите от кислород във вашия кораб.

— „Лайтнинг“… къде е корабът?

— На трийсетина метра под нас. Знаете ли, имате късмет, че ви открихме навреме. Още малко и вашият приятел щеше да умре.

Кеслър разгледа помещението. За космически кораб беше просторно. Определено много по-широко от помещението на средната палуба на „Лайтнинг“.

— Казахте, че Текс е в…

— Текс ли? Искате да кажете капитан Джоунс?

Кеслър се усмихна леко.

— Да.

— Да, временно стабилизирахме състоянието му, но е получил сериозни вътрешни увреждания. Трябва

да бъде опериран незабавно.

Кеслър премести погледа си към каишките, с които бе прикрепен към койката, много подобни на тези в „Лайтнинг“. Терешкова кимна и го развърза. Той бавно раздвижи крайниците си и завъртя врата си няколко пъти.

— Хм-м… така е много по-добре.

В помещението влезе едър мъж със силно очертани скули и квадратна челюст. Той се придвижи до Терешкова и загледа Кеслър.

— Това е командирът Николай Александрович Стракелов. Говори съвсем малко английски.

Кеслър протегна ръка. Стракелов се усмихна и я стисна здраво.

— Трябва да се свържа с контролната кула в Хюстън, Валентина. Трябва да има начин бързо да свалим Текс на земята.

— Казаха ни, че корабът „Атлантис“ ще бъде изстрелян до двайсет и четири часа.

Кеслър поклати глава.

— Двайсет и четири часа? Плюс още най-малко осем, докато се скачат с нас? Смятате ли, че Текс ще издържи толкова?

Терешкова се намръщи, обърна се към Стракелов и му заговори на руски. Спря, Стракелов също се намръщи и бавно поклати глава. Кеслър разбра. На Джоунс не му оставаше много. Ако искаше да спаси приятеля си, трябва да действува бързо. Сигурно има някакъв начин да го свалят на земята по-скоро. Той погледна Терешкова.

— Предполагам, че сте пристигнали с кораба „Союз“?

— Да, Михаил, но ако имате предвид онова, което си мисля аз, предлагам да помислите пак. Имахме проблеми при излитането. Няколко от термичните плочки се пробиха. Повечето се отлепиха. Някои все още се крепят по кораба. След месец очакваме товарен кораб с нови плочки. Освен това състоянието на капитан Джоунс е доста деликатно. Вече е страдал достатъчно в спасителния балон. Николай Александрович смята, че има няколко счупени ребра. Ако го движим повече от необходимото, рискуваме да му пробият дробовете. Вътре в „Союз“ е доста тясно и той може да не издържи пътуването.

Кеслър затвори очи и пое въздух. Как? Как да свали Джоунс навреме и да спаси живота му? Май беше изпаднал в патово положение. „Лайтнинг“ е заседнала, докато „Атлантис“ не достави термичните щитове, които беше поискал, за да закърпят оголените места по нея. „Атлантис“ ще даде също необходимата електроенергия на „Лайтнинг“, за да затворят вратите на товарния отсек и да получат достатъчно кислород за безопасно завръщане във военновъздушната база „Едуардс“ в Калифорния. Но тъй като „Атлантис“ ще пристигне след повече от трийсет часа, Кеслър реши, че това не му върши работа сега. Корабът „Союз“ беше в не по-добро състояние, от него също липсваха термични щитове… термични щитове? О, боже!

Той рипна от койката.

— Казахте, че от кораба „Союз“ все още висят някои термични щитове?

Терешкова присви очи.

— Да, Михаил. Защо питате?

Кеслър се усмихна. Беше намерил начин. Не много сигурен, но трябваше да опита. От това зависеше животът на приятеля му.

Куру, Френска Гвиана

Четиритонният комуникационен спътник „Интелсат 9-Ф2/Атена“ кръжеше в същата орбита, на която беше изведен преди пет години. Отказ във втората степен на ракетата-носител „Атена“ беше причина спътникът да остане в ниска земна орбита вместо в предвидената геостационарна орбита на 40 000 километра над земята. Първоначалният план на Атена беше да се изчака подходящ „прозорец“ в космоса и да се използват все още действуващите ускорители в третата степен на ракетата-носител, за да може спътникът да бъде насочен за среща с един американски космически кораб, който да го върне обратно на земята. Но след катастрофата с „Чалънджър“ връщането се беше забавило почти с десет години. Междувременно „Атена“ реши да не допуска огромния, струващ двеста милиона долара спътник да навлезе в земната атмосфера и го поддържаше в безопасна орбита, като веднъж месечно включваше ускорителите.

Вандерхоф прочете доклада на младия техник и се усмихна. Това беше последният шанс. Ускорителите на „Интелсат 9-Ф2“ току-що бяха задействувани за трийсет секунди, но не за да издигнат — както десетки пъти досега — спътника на по-висока и по-безопасна орбита. Преди това чрез радиосигнали младият техник бе включил малките стартови ускорители, които го извъртяха в обратна посока, забавиха скоростта му и го принудиха да влезе в по-ниска орбита, седемдесет и два километра по-надолу.

Вандерхоф погледна часовника си. Все още можеха да успеят. Дори и след провала с изстрелването на ракетата „Атена“ Вандерхоф още можеше да се справи. Имаше риск, но можеше да се направи.

Телефонът иззвъня. Той веднага вдигна слушалката.

— Да?

— Здравейте, мосю Вандерхоф.

— Генерал Шардон, как се справя вашият отряд?

— Точно затова се обаждам. Отрядът съобщи, че са дали една жертва.

— Е, това винаги може да се очаква.

— Съгласен съм, но добрият командир се старае да мине с по-малко жертви. Изпращам още хора, за да гарантирам на всеки един от отряда сигурен тил. Убитият войник е бил сам.

— Разбрано, генерале. Позвънете ми, когато вашите хора имат някакви новини.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Кемрън забеляза дванайсетте войници, който стояха от другата страна на широкото сечище. Изглежда, чакаха нещо или някого да дойде и да ги прибере.

Сви рамене и се обърна към резервния сборен пункт на сто и двайсет метра по-назад. Той го беше избрал. От двете страни имаше кални блата. Можеха да видят всеки, който наближава мястото, почти от осемстотин метра разстояние. От другите две страни беше гъстата джунгла, което ги улесняваше, ако се наложи да отстъпят и да се крият. Самото сечище беше достатъчно голямо, за да може на него да кацне хеликоптерът „Сталиън“, който вече беше излетял от „Блу Ридж“.

Кемрън стигна до едно място на шейсет метра от сечището и се усмихна, когато видя Зимър и един войник да монтират „минни сюрпризи“.

— Върви ли?

— Момент — обади се Зимър, който закачаше найлонов шнур към ръчна граната, сетне махна предпазителя и внимателно я постави между ниския клон и дънера на едно дърво. После опъна шнура на височина на коляното и го завърза към друго дърво на шест метра по-далеч, като провери дали е добре обтегнат. Доволен, той се обърна към Кемрън.

— Какво ще кажеш?