Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Кожата на лицето му беше бронзовокафява, но ръката, която държеше вдигната нагоре, бе яркочервена. Другата му ръка беше скрита от голям кръгъл предмет, който Нина някак бе успяла да оцвети в метален бронзов цвят. Предположих, че това е щитът му.
— Този е най-лошият — каза Нина със сподавен глас.
Погледнах я. Лицето й изглеждаше мрачно и аз предположих, че е разбрала погрешно мълчанието ми.
— Не си права — уверих я аз. — Свършила си чудесна работа.
На устните й се появи слаба усмивка.
— Не това имах предвид — обясни тя. — Беше ми трудно да го направя.
Тогава познах мъжа. На гърдите му не беше изрисуван лист, а кула, обхваната от пламъци. Окървавената му протегната ръка не сочеше наникъде. Това беше жест на укор към Халиакс и останалите. Той беше вдигнал ръка, за да ги спре. Този мъж беше един от амирите, един от сиридите.
Младото момиче потрепери и придърпа пелерината към тялото си.
— Дори и сега ми е неприятно да гледам — призна. — Всички те бяха ужасни. Но той беше най-лошият. Не рисувам лица добре, но неговото беше невероятно отблъскващо. Имаше толкова разгневен вид. Изглеждаше така, сякаш е готов да изгори до основи целия свят.
— Ако това е едната страна, спомняш ли си и останалата част? — попитах аз.
— Не толкова добре. Спомням си, че имаше една жена без дрехи, счупен меч и огън… — Нина се замисли и отново поклати глава. — Както ти казах, видях делвата само за миг, когато Джими ми я показа. Мисля, че някой ангел ми е помогнал да си спомня тази част в съня си, така че да успея да я нарисувам и да ти я донеса.
— Нина — рекох аз, — това наистина е удивително. Нямаш престава колко е забележително.
— Радвам се, че е така. — Лицето й отново се озари от усмивка. — Костваше ми много усилия да го направя.
— Откъде взе този пергамент? — поинтересувах се аз, като едва сега му обърнах внимание.
Беше истински пергамент от много високо качество. Много по-добър от всичко, което аз бях в състояние да си позволя.
— Първо се поупражнявах на няколко дъски — обясни тя. — Но знаех, че няма да се получи. Освен това бях наясно, че трябва да го скрия. Затова се промъкнах в църквата и отрязах няколко страници от тяхната книга — изрече последните думи без следа от смущение.
— Отрязала си го от „Книгата на пътя“? — слисах се аз.
Не съм особено религиозен, но все пак имам някакво закърняло усещане за благоприличие. И след толкова много часове, прекарани в Архива, мисълта, че някой би могъл да отреже страници от книга, ми се стори ужасяваща.
— Това ми се видя най-удачно — спокойно кимна Нина, — защото сънят ми беше изпратен от ангел. А и нощем не могат да заключат църквата както трябва, откакто ти разруши фасадата на сградата и уби онзи демон. — Тя протегна ръка и леко докосна с пръст хартията. — Не е толкова трудно. Трябва само да вземеш нож, да остържеш малко пергамента и всички думи се изтриват. — Посочи свитъка. — Внимавах обаче да не махна името на Техлу или на Андан, или на когото и да е от другите ангели — благочестиво добави тя.
Погледнах по-внимателно и видях, че това е истина. Беше
— Освен това ти каза, че не трябва да споделям на никого какво съм видяла — продължи Нина. — А рисуването е като разказ с картини вместо с думи. Затова си помислих, че ще е по-безопасно да използвам страници от книгата на Техлу, защото никой демон не би погледнал лист, взет от нея. Особено пък такъв, на който все още е написано името на Техлу. — Тя ме изгледа гордо.
— Умно си постъпила — похвалих я аз.
Камбаната започна да отброява часовете и на лицето на момичето се изписа внезапна паника.
— О, не! — жално възкликна то. — Вече трябваше да съм се върнала до доковете. Мама хубаво ще ме натупа с пръчка!
Засмях се. Донякъде, защото бях крайно изненадан от неочаквания си късмет, и донякъде, защото младото момиче бе достатъчно смело да предизвика чандрианите, но въпреки това се ужасяваше да не ядоса майка си. Такъв е животът.
— Нина, ти ми направи невероятна услуга. Ако някога имаш нужда от нещо или пък ти се яви друг сън, можеш да ме намериш в странноприемницата „При Анкер“. Свиря там.
— Музиката ти магическа ли е? — Очите й се разшириха.
— Някои хора смятат, че е — засмях се отново аз.
Нина се огледа неспокойно.
— Наистина трябва да тръгвам! — заяви тя, след което ми помаха и се понесе към реката, а вятърът духаше качулката й назад, докато тичаше.
Внимателно навих отново пергамента и го пъхнах в кухото парче рог. Мислите ми бяха заети с онова, което току-що бях научил. Сетих се какво бях чул Халиакс да казва на Синдер преди толкова много години — „Кой те пази от амирите, от певците, от ситите?“.
След месеците, прекарани в търсене, бях почти сигурен, че в Архива няма нищо друго освен приказни истории за чандрианите. Никой не ги смяташе за по-истински от шамбълите или феите.
Но всеки знаеше за амирите. Те бяха блестящите рицари на атуранската империя. Бяха силната ръка на църквата в продължение на двеста години. Бяха главна тема на стотици истории и песни.
Познавах историята. Амирите били създадени от църквата на техлините в ранните дни на атуранската империя.
Но керамичният съд, който Нина бе видяла, беше много по-стар.
И понеже познавах историята, бях наясно, че амирите са осъдени и разпуснати от църквата преди падането на империята.
Но също така знаех, че чандрианите и днес се страхуват от тях.
Изглежда, че това не беше цялата история.
> 36.
> Цялото това познание
Минаха няколко дни и аз поканих Уил и Сим да отидем от другата страна на реката, за да отпразнуваме успешната си акция срещу Амброуз.
Като се има предвид, че предпочитах саунтен, не бях кой знае какъв пияч, но Уил и Сим бяха достатъчно любезни да демонстрират тънкостите на това изкуство. Посетихме няколко различни кръчми просто за разнообразие, но накрая отново се върнахме в „Еолиан“. Аз я предпочитах заради музиката, Симон — заради жените, а Уилем — защото сервираха скутен.