Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Тя не е споменавала нищо такова.
— Жените никога не _казват_, когато се интересуват от теб — засмя се Симон. — Те играят своите малки игрички. Цялата работа наподобява някакъв танц. — Той вдигна двете си ръце и започна да се преструва, че едната говори на другата. „Радвам се, че те срещнах тук.“ „Какво щастливо съвпадение, аз също. Мога ли да ти нося книгите?“
— Става ли да минем направо към края на това куклено представление — вдигнах ръка да го прекъсна аз, — където ти ридаеш над бирата си в продължение на няколко дни?
Симон ме погледна намръщено,
— Около нея се умилкват достатъчно много мъже — рекох аз. — Те идват и си отиват като… — Опитах се да се сетя за подходящо сравнение и не успях. — Бих предпочел да съм неин приятел.
— Би предпочел да си близо до сърцето й — добави Уилем, без да променя интонацията си. — Би предпочел щастливо да лежиш в прегръдките й. Но се страхуваш да не те отхвърли. Страхуваш се, че тя ще ти се присмее и ще изглеждаш като глупак — спокойно сви рамене той. — Едва ли ще си първият, който се чувства по този начин. В това няма нищо срамно.
Думите му попаднаха неприятно близо до целта и дълго не можех да измисля какво да отговоря.
— Надявам се — тихо признах аз, — но не мога да разчитам на това. Виждал съм какво се случва с мъжете, които я приемат за даденост и се вкопчват в нея.
Уилем кимна сериозно.
— Тя ти купи калъфа за лютнята — услужливо ми припомни Сим. — Това трябва да означава нещо.
— Но какво точно означава? — попитах аз. — Мисля си, че тя се интересува от мен, но може би само така ми се струва, защото ми се иска това да е истина. Всички онези мъже вероятно също са смятали, че тя се интересува от тях. Но очевидно са грешали. А ако и аз греша?
— Никога няма да разбереш, освен ако не опиташ — каза Сим с горчива нотка в гласа. — Обикновено бих ти казал така. Но знаеш ли какво? Това не върши никаква работа. Непрекъснато преследвам жените и те ме гонят, сякаш съм някое куче под масата по време на вечеря. Уморих се да полагам толкова усилия. — Той уморено въздъхна, все така излегнат по гръб. — Искам само някоя, която да ме харесва.
— А аз искам само ясен знак — додадох аз.
— Аз пък искам вълшебен кон, който да се събира в джоба ми — намеси се Уил, — и пръстен от червен кехлибар, даващ ми власт над демоните, а също и торта, която никога да не свършва.
Последва ново приятно мълчание. Вятърът леко докосваше клоните на дърветата.
— Казват, че Рух знаят всички истории на света — обади се Симон след известно време.
— Вероятно е истина — признах аз.
— Разкажи ни някоя — подкани той.
Погледнах го с присвити очи.
— Не ме гледай така — възмути се той. — Просто съм в настроение да чуя някоя история, това е всичко.
— Май ни липсва забавление — съгласи се Уилем.
— Добре, добре. Нека да помисля. — Затворих очи и в съзнанието ми изплува една история за амирите. Това не беше особено изненадващо. Откакто Нина ме бе открила, мислите ми постоянно бяха заети с тях.
Седнах с изправен гръб.
— Добре. — Поех си дъх и направих пауза. — Ако някой от вас трябва да пикае, най-добре да го направи сега. Не искам да ми се налага да спирам по средата.
— Хубаво — прочистих гърлото си аз. — Има едно място, което не са виждали много хора — странно място, наречено Фаериниел. Ако се вярва на историите, две неща го правели необикновено. Първото е, че там се срещали всички пътища на света. И второто — че никой човек не е успял да открие Фаериниел, като го търси. Това не било място, до което можеш да отидеш, а такова, през което можеш да преминеш, когато пътуваш за другаде. Казват, че всеки, пътувал достатъчно дълго, рано или късно стигал дотам. Тази история е за Фаериниел, за един старец, тръгнал на дълъг път, и за една самотна, безлунна нощ…
> 37.
> Място до огъня
C>
Фаериниел бил велик кръстопът, но там, където се срещали пътищата, нямало странноприемница. Вместо това между дърветата имало поляни, където пътниците разполагали лагерите си, за да прекарат нощта.
Веднъж, преди много години и на много километри оттук, пет групи пътници стигнали до Фаериниел. Те спрели там пътьом, избрали поляни и запалили огньове, докато слънцето започнало да залязва.
По-късно, когато слънцето вече се било скрило и нощта била завладяла небето, по пътя се задал стар просяк в дрипави дрехи. Той вървял бавно и предпазливо, опирайки се върху бастуна си.
Старецът идвал отникъде и отивал наникъде. Нямал шапка на главата си и раница на гърба си. Нямал нито едно пени, нито кесия, в която да го сложи. Макар да имал име, и то било изтъняло и овехтяло с годините.
Ако можехте да го попитате кой е, той би отвърнал: „Никой“. Но щял да сбърка.
Старецът стигнал до Фаериниел. Бил гладен като пламъка, облизващ сухо дърво, и изтощен до мозъка на костите си. Онова, което го карало да продължава да върви, била надеждата, че някой може да му даде нещо за вечеря и място до огъня.
Така че когато видял проблясващата светлина на огън, той се отбил от пътя и уморено тръгнал към него. Скоро през дърветата съзрял четири едри коня. Сбруята им била от сребро и желязото на подковите им също било смесено със сребро. Наблизо просякът видял дузина мулета, натоварени със стоки — вълнени платове, изкусно изработени бижута и фини стоманени остриета.
Но онова, което привлякло вниманието му, било месото над огъня, което пушело и пускало сокове върху въглените. Той почти припаднал от сладостния му мирис, тъй като цял ден бил вървял, без да хапне нищо друго освен шепа жълъди и натъртена ябълка, която намерил край пътя.
Старецът излязъл на поляната и се провикнал към тримата брадати мъже, които седели около огъня:
— Здравейте. Може ли да ми заделите парче месо и място до нашия огън?
Те се обърнали и златните им синджири проблеснали на светлината на огъня.
— Разбира се — отвърнал техният водач. — Какво имаш — дребни монети или пенита? Пръстени или стрехлауми? Или пък имаш истински, звънливи, сийлдишки монети, които ние ценим най-много?
— Нямам нищо такова — отвърнал старият просяк и разтворил ръце, за да покаже, че са празни.