Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Пламъците проблясваха през местата, където преди това бяха стояли чекмеджетата, и осветяваха стаята, а през счупения прозорец нахлуваше свеж въздух. Накрая се намери още един смелчага, който да влезе в помещението. Той използва едно от одеялата от леглото на Амброуз, за да предпази ръцете си, и ми помогна да изхвърля през прозореца и последните няколко горящи чекмеджета. Беше горещо, навсякъде имаше сажди и дори с помощта на мъжа вече се давех от кашлица, докато и последното чекмедже се запремята във въздуха към улицата.

Всичко свърши за по-малко от три минути. Няколко съобразителни посетители от кръчмата донесоха кани с вода и поляха все още горящия скелет на празния скрин. Хвърлих през прозореца тлеещите кадифени завеси и изкрещях: „Пазете се там долу!“, за да знае Симон да прибере обсадния ми камък от намачканата купчина плат.

Запалиха лампите и димът започна да се разнася с нахлуването на студения нощен въздух през счупения прозорец. В стаята влязоха хора, които искаха да помогнат, да позяпат или да клюкарстват. Около продънената врата на Амброуз се бе събрала групичка смаяни зяпачи и аз разсеяно се зачудих какви ли слухове ще се родят след тазвечерното ми представление.

Когато стаята се освети достатъчно, се учудих колко големи щети е нанесъл огънят. От скрина бе останала само купчина овъглени дъски, а измазаната стена зад него беше напукана и издута от топлината. Белият таван беше осеян с черни сажди.

Видях отражението си в огледалото на гардеробната и с удоволствие установих, че веждите ми са, общо взето, невредими. Бях ужасно рошав, косата ми стърчеше на всички страни, а лицето ми беше омазано с пот и тъмна пепел. Бялото на очите ми изглеждаше много ярко на фона на черното ми лице.

Уилем се присъедини към мен и ми помогна да бинтовам лявата си ръка. Тя не беше наистина изгорена, но знаех, че ще изглежда странно, ако се измъкна от пожара напълно невредим. Като изключим малкото опърлена коса, в действителност най-лошите ми наранявания бяха дупките, прогорени в дългите ми ръкави. Още една съсипана риза. Ако продължавах така, до края на семестъра щях да остана гол.

Седях на ръба на леглото и наблюдавах как хората носят още и още вода, която изсипваха върху скрина. Показах им една обгорена таванска греда и когато те я обляха, въздухът се изпълни с облак от пара и дим. Продължаваха да влизат и излизат посетители на странноприемницата, които оглеждаха останките и мърмореха нещо помежду си, поклащайки глави.

Точно когато Уил приключваше с превързването ми, през счупения прозорец се разнесе звукът от копита, галопиращи по паважа, който за момент заглуши ожесточения тропот от подкованите ботуши, тъпчещи останките отвън.

По-малко от минута по-късно чух Амброуз в коридора.

— Какво, в името на бога, става тук? Махайте се! _Вън!_

Той влезе, като псуваше и разбутваше хората встрани. Когато ме видя да седя на леглото му, се закова на място.

— Какво правиш в стаите ми? — попита.

— Какво? — попитах аз и се огледах. — Това

са _твоите_ стаи? — Трудно ми беше да докарам достатъчно смаян тон, тъй като гласът ми бе станал дрезгав от дима. — Изгорих се, за да спасявам твоите неща, така ли?

Амброуз присви очи и отиде до овъглените останки на скрина. Очите му отново се насочиха към мен и след това се разшириха, когато внезапно осъзна случилото се. Преборих се с желанието си да се ухиля злорадо.

— Махай се от тук, мръсен, крадлив Рух — изплю думите той, сякаш бяха отрова. — Кълна се, че ако нещо липсва, ще изпратя пристава да те прибере. Ще ги накарам да те съдят по закона на желязото и ще се погрижа да те обесят.

Поех си дъх да отговоря, но се закашлях неконтролируемо и трябваше да се задоволя само да го изгледам кръвнишки.

— Добра работа, Амброуз — саркастично го подигра Уилем. — Хвана го, че ти е откраднал огъня.

— Да, върни му го обратно! — пригласи му един от зяпачите.

— Махай се! — изкрещя Амброуз със зачервено от яд лице. — И вземи със себе си тоя мръсен шим или ще ви хвърля боя, който заслужавате. — Видях как случайните свидетели се вторачиха в Амброуз, шокирани от поведението му.

Хвърлих му продължителен и горд поглед, като изиграх сцената възможно най-добре.

— Няма защо да ми благодариш — казах аз с тон на наранено достойнство и го блъснах с рамо, грубо отмествайки го от пътя си.

Докато си тръгвах, един дебел, червендалест и облечен в жилетка мъж влезе с клатушкане в стаите на Амброуз през разбитата врата. Разпознах в него собственика на „Златното пони“.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита той.

— Свещите са опасно нещо — отвърнах аз и хвърлих поглед през рамо към Амброуз. — Не знам къде ти е бил акълът. Човек би очаквал повече здрав разум от член на Арканум.

* * *

Уил, Мола, Деви и аз седяхме около онова, което бе останало от кладата, когато чух шумоленето на стъпки откъм дърветата. Фела беше все още елегантно облечена, но косата й беше разпусната. Сим крачеше внимателно до нея и разсеяно махаше клоните от пътя й, докато вървяха през шубрака.

— И къде се загубихте вие двамата? — попита Деви.

— Трябваше да вървя пеша от Имре — обясни Фела. — Сим дойде да ме посрещне по средата на пътя. Не се тревожи, мамо, той беше съвършеният кавалер.

— Надявам се, че при теб не е минало твърде зле — рекох аз.

— Вечерята протече горе-долу така, както очаквахте — призна Фела, — но втората част беше тази, която си струваше.

— Втората част? — поинтересува се Мола.

— По пътя на връщане Сим ме отведе да видя разрушенията в „Златното пони“. Отбих се да поговоря с Амброуз. Никога не съм се забавлявала толкова. — На устните на Фела се появи пакостлива усмивка. — Държах се ужасно надменно.

— Така беше — съгласи се Симон. — Беше възхитителна.