Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Фела се обърна с лице към Сим и сложи ръце на хълбоците си.
— Махни се от мен, чуваш ли!
Сим се намръщи престорено и размаха лудешки ръце.
— Чуй ме, глупава жено! — отвърна той, като доста добре имитираше винтишкия акцент на Амброуз. — Стаите ми бяха в пламъци!
Фела се извърна встрани и вдигна ръце нагоре.
— Не ме лъжи! Ти избяга, за да бъдеш с някоя курва. Никога в живота си не съм се чувствала толкова унижена! _Не искам да те виждам никога повече!_
Аплодирахме
— Ако трябва да сме точни — рязко отбеляза Фела, — Амброуз не използва думите „глупава жено“. — Тя не пусна ръката на Сим.
— Да, така е. — Симон изглеждаше малко смутен. — Има думи, с които не можеш да наречеш една дама дори и на шега. — Той неохотно пусна ръката на Фела и седна върху дънера на падналото дърво.
Тя се настани до него.
После се наведе по-близо към него и прошепна нещо. Сим се засмя и поклати глава.
— Моля те — примоли му се тя и сложи ръката си върху неговата. — Квоте не е взел лютнята си. Някой трябва да ни забавлява.
— Добре, добре — предаде се Симон, очевидно леко смутен.
Затвори очи за момент и след това заговори със звучен глас:
P>
В очите на нашата Фела бързо огън запламтя,
докато по паветата със стегната крачка вървеше тя.
Обвит в пепел, Амброуз пред нея стоеше.
Мрачен бе погледът му и страховито лицето му беше.
Но Фела се не уплаши, смелост туптеше в гръд…
P$
Симон внезапно спря, преди да изрече „гръдта й“, и стана червен като цвекло. От мястото си от другата страна на огъня Деви се изкикоти непресторено.
Макар да бе добър приятел, Уилем също се присъедини с шеговит въпрос:
— Каква е тая пауза, дето все я правиш? Сякаш не можеш да си поемеш дъх.
— И аз това го попитах — усмихна се Фела.
— Това е нещо, което се използва в стихотворната форма от елд винтик — обясни Сим. — Това е пауза в стиха, която се нарича цезура*.
[* Пауза, която разделя стиха. — Бел.прев.]
— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.
— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.
— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.
Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.
— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих*, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.
[* Текст в стихотворна форма, написан така, че първите букви на стиховете да образуват ново послание. — Бел.прев.]
— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.
Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.
— А ти какво направи? — подкани ме Деви.
— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.
— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.
— Вярно е — признах аз. — И намерих това.
Вдигнах един лист хартия.
— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.
Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:
— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.
— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.
— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.
— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.
— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.
— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.
Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.
Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.
Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.
Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.
> 34.
> Дрънкулки
Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.