Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Малко вода, ако ви се намира.
— Глупости, ще получиш вино.
Доста време било минало, откакто просякът бил опитвал вино, и само от мисълта за него устата му се напълнила със слюнка. Но той знаел, че виното не е най-подходящата напитка за празния стомах след цял ден ходене, затова отвърнал:
— Много сте любезен, бог да ви благослови. Но водата ми върши работа.
— Тогава пий вода и вино, каквото пожелаеш — усмихнал се мъжът, който го държал за лакътя.
След като изрекъл тези думи, той отвел просяка до бурето им с вода.
Старецът се навел и гребнал
Въпреки това домакинът му го подканил:
— Пийни си още и измий праха от ръцете и лицето си. Вижда се, че отдавна си на път и си изморен.
И така просякът гребнал още един черпак и след като измил ръцете и лицето си, се почувствал много освежен.
Сетне домакинът му отново го хванал под ръка и го повел към огъня.
— Как е името ти, татко?
Просякът отново се изненадал. Били минали години, откакто някой го е питал как се казва. Било толкова отдавна, че трябвало да се замисли за момент, преди да отговори.
— Сеоп — отвърнал той накрая. — Казвам се Сеоп, а вие?
— Терис — рекъл неговият домакин, докато го настанявал достатъчно близо до огъня, за да му е приятно. — Това са Сила, съпругата ми, и моят син Уинт. А това са Шари и Бентум, Лил, Питър и Фент.
След това Терис донесъл на Сеоп вино. Сила му сипала един голям черпак картофена супа, сложила му резен топъл хляб и половинка жълта печена тиква, намазана със сладко масло. Храната била обикновена, но за Сеоп това било истинско пиршество. И докато той се хранел, Уинт се грижел чашата му да е пълна с вино, усмихвал му се, седял на коляното му и го наричал „дядо“.
Последното дошло в повече на просяка и той тихо заплакал. Навярно защото бил стар и дните му отдавна били отминали. А може би защото не бил свикнал да се държат добре с него. Или пък се дължало на виното. Каквато и да била причината, по лицето му започнали да се стичат сълзи, които изчезвали в брадата му.
Терис видял това и побързал да попита:
— Татко, какво не е наред?
— Аз съм само един глупав старец — рекъл Сеоп по-скоро на себе си, отколкото на някой друг. — Държахте се с мен така добре, както никой не го е правил от години, а аз не мога да ви се отплатя.
Терис се усмихнал и сложил ръка върху рамото на просяка.
— Наистина ли би искал да си платиш?
— Не мога. Нямам нищо, което да ви дам.
— Сеоп — усмивката на Терис се разширила, — ние сме от Едема Рух. Нещото, което ценим най-много, е онова, което всеки притежава.
Сеоп видял как хората наоколо вдигнали очаквателно погледи към него.
— Можеш да ни разкажеш историята си — предложил Терис.
Като не знаел какво друго да направи, Сеоп заговорил. Разправил как е стигнал до Фаериниел. Как е вървял от огън на огън с надеждата, че ще получи милостиня. В началото гласът му бил несигурен и той разказвал историята си неуверено, тъй като бил сам от дълго време и бил отвикнал да говори. Но скоро гласът му станал по-силен, думите — по-смели, проблясъците на огъня се отразявали в яркосините му очи, а ръцете му танцували със сухия му старчески тембър.
Когато разказът свършил, членовете на трупата се размърдали, сякаш се събуждали от дълбок сън. Известно време те само се споглеждали и след това очите им се насочили към Сеоп.
Терис знаел какво си мислят.
— Сеоп, накъде беше тръгнал, когато те спрях тази нощ? — меко попитал той.
— Отивах в Тиню — отвърнал просякът, който бил малко смутен, че толкова се е увлякъл в разказа си.
Лицето му пламтяло и той се почувствал глупаво.
— Ние самите сме тръгнали към Беленай — обяснил Терис. — Искаш ли да дойдеш с нас?
За момент погледът на Сеоп светнал, но после помръкнал.
— Ще съм ви само в тежест. Дори и един просяк си има своята гордост.
— На нас от Едема ли ще разправяш за гордостта? — засмял се Терис. — Не ти предлагаме от съжаление. Предлагаме ти, защото принадлежиш към нашия род, и бихме искали да ни разказваш десетки нови истории през идните години.
— Моята кръв не е като вашата — поклатил глава просякът. — Не съм част от вашия род.
— Какво общо има това? — попитал Терис. — Ние от Рух сами решаваме кой принадлежи към нашия род и кой — не. Ти си един от нас. Огледай се и ще видиш, че не те лъжа.
Сеоп погледнал лицата на хората, които го заобикаляли, и видял, че Терис казва истината.
И така старецът останал и живял с тях дълги години, преди пътищата им да се разделят. Видял много неща и разказал много истории, от които всички станали по-мъдри.
Това наистина се е случило, макар да е станало преди доста години и на много километри от тук. Чувал съм историята от устата на хората от Едема Рух и затова знам, че е вярна.
C$
> 38.
> Зрънца истина
— Това ли е краят? — попита Симон след учтива пауза.
Той лежеше все така по гръб, загледан в звездите.
— Да.
— Не завърши така, както очаквах.
— Ти какво очакваше?
— Очаквах да разбера кой е бил този просяк в действителност. Мислех си, че когато някой се отнесе мило с него, ще се окаже, че той е Таборлин Великия, и ще даде на онези, които са добри, тоягата си и цял чувал с пари и… Не знам, може би ще направи някакво вълшебство.
— Ще рече — намеси се Уилем — „Когато сте в опасност, почукайте с тоягата по земята и кажете: «Бъди бърза, пръчке моя».“ Тогава тоягата ще се развърти с всичка сила и ще ги защити от онзи, който ги напада. — Той също лежеше по гръб във високата трева. — Не мислех, че той наистина е стар просяк.
— Старите просяци от историите никога не са наистина такива — отбеляза Симон с обвинителна нотка в гласа. — Те винаги са вещица, принц, ангел или нещо такова.
— В истинския живот старите просяци почти винаги са стари просяци — подчертах аз. — Но се сещам каква история сте си представяли. От онези истории, които разказваме на другите хора, за да ги забавляваме. Тази обаче е различна. Това е история, която просто си разказваме помежду си.
— Че за какво друго може да бъде разказвана една история освен за забавление?