Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Предположих, че Куклата е студент, който се е смахнал преди години. Както и Аури, той бе намерил своето място, макар да се чудех как Лорен му е позволил да живее тук, долу.

— Той винаги ли изглежда така? — обърна се Куклата към Уилем и Симон. Около ръцете му се бе натрупала купчинка стърготини от светло дърво.

— В повечето случаи изглежда така — потвърди Уилем.

— И как по-точно? — полюбопитства Симон.

— Така, сякаш е предвидил следващите три хода на игра на тирани и вече е измислил как да те победи. — Куклата

ме изгледа продължително и отряза още една тънка лента дърво. — Това наистина е доста дразнещо.

— Това е мислещото му лице — засмя се Уилем и смехът му прозвуча като кашлица. — Често го слага, но невинаги.

— Какво е „тирани“? — попита Симон.

— Мислител значи — рече Куклата. — За какво мислиш сега?

— Мисля, че вероятно си внимателен наблюдател на хората — любезно отвърнах аз.

Той изсумтя, без да вдига поглед.

— За какво ни е да сме внимателни? И всъщност каква е ползата от наблюдаването? Хората винаги наблюдават нещата. А би трябвало да ги _виждат_. Аз _виждам_ нещата, които гледам. Аз съм виж-дащ.

Той погледна първо парчето дърво в ръката си, а сетне лицето ми. Очевидно доволен от резултата, скри в шепи онова, което бе дялкал досега, но преди това успях да зърна собствения си профил, изработен изкусно от дървото.

— Знаеш ли какво си бил, какво не си и какво ще бъдеш? — попита той.

— Не. — Въпросът прозвуча като гатанка.

— Виж-дащ — убедено заяви той. — Защото „е'лир“ означава това.

— Квоте всъщност е ре'лар — отбеляза Симон с уважение.

Куклата подсмъркна пренебрежително.

— Едва ли — каза той и ме погледна по-внимателно. — Някога може да станеш виж-дащ, но все още не си. Сега си гле-дащ. Един ден ще станеш истински е'лир. Ако се научиш как да се отпускаш. — Той вдигна издяланото от дървото лице. — Какво виждаш тук?

Вече не беше безформено парче дърво. От повърхността му ме гледаше моето лице, потънало в дълбок размисъл. Наведох се напред, за да го погледна по-отблизо.

Куклата се засмя и вдигна ръце.

— Вече е твърде късно! — възкликна той. — Гледаше твърде внимателно и не видя достатъчно. Разбираш ли, когато гледаш твърде много, това ти пречи да виждаш.

Сложи издяланото лице върху масата така, че то сякаш гледаше към една от полегналите кукли.

— Виждаш ли малкия дървен Квоте? Виждаш ли го как гледа? Колко е напрегнат, колко е погълнат? Той ще продължи да гледа още сто години, но дали някога ще _види_ онова, което е точно пред очите му? — Куклата се облегна на стола си и очите му започнаха да блуждаят разсеяно из стаята.

— Е'лир означава виж-дащ? — учуди се Симон. — Останалите звания също ли означават нещо?

— Предполагам, че като студент с пълен достъп до Архива можеш и сам да разбереш това — отвърна Куклата.

Вниманието му се насочи към куклата върху масата пред него. Той я свали на пода, като внимаваше да не оплете конците й. Беше съвършена миниатюра на свещеник техлин в сиво расо.

—

Би ли могъл да ни посъветваш откъде да започнем търсенето си? — попитах аз, воден от вътрешно предчувствие.

— „Диктум“ на Ренфалк.

Движена от Куклата, марионетката на техлина се надигна от пода и размърда крайниците си така, сякаш се протяга след дълъг сън.

— Не ми е позната.

— Намира се в югоизточния ъгъл на втория етаж — разсеяно рече Куклата. — На втория ред, втората лавица, третия рафт от дясната страна, с червена кожена подвързия.

Миниатюрният свещеник техлин вървеше бавно около крака на Куклата. В едната си ръка стискаше здраво умалено, точно копие на „Книгата на пътя“, оформено в съвършени подробности, чак до малкото колело със спици на корицата.

Тримата наблюдавахме как Куклата дърпа конците на малкия свещеник и го кара да върви напред-назад. Накрая марионетката отиде да седне върху единия обут в чорап крак на Куклата.

— Кукло? — почтително се прокашля Уилем.

— Да? — рече домакинът, без да вдига поглед от краката си.

— Имаш въпрос. Или по-скоро Квоте има въпрос и ти искаш да го зададеш вместо него. Той е приседнал напред на стола си. Между веждите му се е образувала бръчка, прехапал е устни и това го издава. Остави го сам да ми зададе въпроса си. Това може да му подейства добре.

Замръзнах на място и се улових, че изглеждам точно както той ме описа. Куклата продължаваше да дърпа конците на своя техлин. Малкият свещеник предпазливо и плахо претърси областта около краката си, като размахваше книгата пред себе си. После заобиколи краката на масата и надникна в зарязаните обувки на Куклата. Движенията му бяха обезпокоително истински и ме разсеяха до такава степен, че забравих чувството на неудобство и усетих как се отпускам.

— Всъщност се чудех за амирите. — Погледът ми продължаваше да е насочен към сценката, която се разиграваше около краката на Куклата. Към представлението се бе присъединила още една марионетка — младо момиче, облечено като селянка. То се приближи до техлина и протегна ръка, сякаш се опитваше да му даде нещо. Не, задаваше му въпрос. Техлинът й обърна гръб. Момичето боязливо сложи ръка на рамото му. Той надуто отстъпи встрани.

— Чудех се кой ги е разпуснал — император Налто или църквата.

— Продължаваш да гледаш — смъмри ме той по-меко от предишния път. — Трябва за малко да се оставиш на течението и да подгониш вятъра — твърде сериозен си. Това ще ти докара неприятности.

Техлинът внезапно се обърна към момичето. Разтреперан от ярост, той го заплаши с книгата. Селянката стреснато отстъпи назад, спъна се и падна на колене.

— Разбира се, че църквата ги е разпуснала. Само указ на първосвещеника е имал влияние над тях. — Техлинът удари момичето с книгата, веднъж, два пъти, и го събори на земята, където то остана да лежи съвсем неподвижно. — Налто не е могъл да им нареди дори да пресекат улицата.