Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Какво…
Той рязко махна с ръка и поклати глава.
— По-късно.
Симон се появи отново на поляната, препъвайки се, и тримата мълчаливо се върнахме на пътя. Прекосихме Каменния мост и се отправихме към Университета.
> 39.
> Противоречия
Късно на следващата сутрин двамата с Уил се отправихме към Архива, за да се срещнем със Сим и да уредим облозите си от нощта.
— Проблемът е в баща му — обясняваше ми Уилем тихо, докато вървяхме между сивите сгради. — Той притежава едно херцогство
— Почакай малко — прекъснах го аз, — искаш да кажеш, че бащата на нашия малък Сим е херцог?
— Малкият Сим — сухо отвърна Уилем — е три години по-възрастен от теб и пет сантиметра по-висок.
— Кое херцогство? — попитах аз. — Освен това той не е чак толкова по-висок.
— Далонир — отвърна Уилем, — но нали знаеш как е при хората с благородна кръв от Атур. Не е чудно, че не иска да говори за това.
— О, хайде стига — възразих аз и посочих студентите, които изпълваха улицата около нас. — Откакто църквата изгори Калуптена до основи, Университетът е мястото с най-непредубедените хора.
— Не съм забелязал да обявяваш на всеослушание, че си от Едема Рух.
— Да не намекваш, че се срамувам, че съм от Едема Рух? — настръхнах аз.
— Казвам само, че не го обявяваш на всеослушание — спокойно повтори Уил и ме изгледа непоколебимо. — Така постъпва и Симон. Предполагам, че и двамата имате своите основания.
Потиснах раздразнението си и кимнах.
— Далонир е в северната част на Атурна — продължи Уилем, — така че са сравнително заможни. Но той има трима по-големи братя и две сестри. Първият син е наследникът. Баща му е купил военна длъжност на втория. А третия син е изпратил в църквата. Симон… — Уилем не довърши.
— Трудно ми е да си представя Сим в ролята на свещеник — признах аз — или на войник, като се замисля за това.
— И така Сим се оказал в Университета — завърши Уилем. — Баща му се надявал, че той ще стане дипломат. Но Сим открил, че харесва алхимията и поезията и влязъл в Арканум. Баща му не бил съвсем доволен от това. — Уилем ме погледна многозначително и разбрах, че всъщност положението е било далеч по-страшно.
— Да си арканист е нещо забележително! — възмутих се аз. — Много по-впечатляващо е, отколкото да си парфюмиран подлизурко в някой двор.
Уилем сви рамене.
— Таксата му за обучение е платена. Продължава да получава пари за ежедневни нужди. — Той замълча, за да махне на някого в другия край на двора. — Но Симон вече не се прибира у дома дори и за кратки посещения. Баща му обича да ловува, да воюва, да пие и да ходи по жени. Подозирам, че нашият кротък и пристрастен към книгите Сим вероятно не е получил любовта, която един умен син заслужава.
* * *
Двамата с Уил се срещнахме със Сим в обичайното ни леговище за четене и изяснихме подробностите от пиянските ни облози. След това се разделихме.
Час по-късно се върнах със скромна купчина книги. Търсенето ми беше значително
Почуках тихо на вратата на леговището за четене и влязох. Уил и Сим вече седяха на масата.
— Аз съм пръв — щастливо започна Симон, погледна в списъка си и извади една книга от своята купчина. — Страница сто петдесет и втора. — Той прелисти книгата, докато откри страницата, и се захвана да я преглежда. — Аха! „След това момичето описа всичко…“ _Ала-бала…_ „И ги поведе към мястото, където попаднаха на езическо празненство.“ — Той вдигна поглед и посочи страницата. — Виждаш ли? Тук пише черно на бяло „езическо“.
Седнах.
— Нека видим останалите.
Във втората книга на Сим пишеше още в този дух. Но в третата имаше нещо, което донякъде ме изненада.
— „В близост има голямо изобилие от указващи камъни, което предполага, че в забравеното минало тази област вероятно е била пресичана от търговски пътища…“ — Той не довърши, а сви рамене и ми подаде книгата. — Изглежда, че ти печелиш този облог.
Не се сдържах да не се засмея.
— Не прочете ли тези книги, преди да ги донесеш тук?
— За един час? — засмя се той на свой ред. — Едва ли бих могъл, помогна ми един писар.
— Не, не е така — мрачно го изгледа Уилем. — Поиска помощ от Куклата, нали?
Симон направи невинна физиономия, която само успя да придаде дълбоко виновен вид на неговото и бездруго невинно лице.
— Може и да съм се отбил да го видя — взе да увърта той. — И той може и да ми е предложил няколко книги, в които има сведения за сивите камъни. — Като видя изражението на Уилем, вдигна ръка. — Не се дръж презрително с мен. Така или иначе ми се върна тъпкано.
— Отново Куклата — измърморих аз. — Няма ли най-сетне да ни запознаете? Щом стане дума за него, и двамата сте много потайни.
— Ще разбереш защо, когато се срещнеш с него — сви рамене Уилем.
Книгите на Сим се деляха на три категории. В първата се поддържаше неговата гледна точка и се разказваше за езически ритуали и животински жертвоприношения. Във втората се правеха предположения за древна цивилизация, използвала камъните, за да отбелязва с тях пътищата си, въпреки че някои камъни се намираха на отвесни планински склонове или речни дъна, където не е възможно да е имало пътища.
Последната му книга беше интересна по други причини.
— „… два еднакви на вид монолита с трети върху тях — прочете Симон. — Местните ги наричат «вратата». Макар че по време на пролетните и зимните карнавали украсяват камъните и танцуват около тях, при пълнолуние родителите забраняват на децата си да са близо до тях. Един уважаван и иначе разумен възрастен човек твърдеше…“ — Сим възмутено спря да чете и се приготви да затвори книгата. — Както и да е.
— Какво е твърдял? — попита Уилем, обзет от любопитство.