Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Проклета да съм! — възкликна с изненада в гласа. — Всъщност наистина ми е приятно да те гледам в този вид. Това повдигна духа ми до почти неподозирани висини.

— В действителност намерението ми не беше такова — отвърнах аз, — но те разбирам. Ще помогне ли, ако освен това се разболея ужасно?

Деви се замисли.

— Може би — призна тя. — Покаянието включва и известна доза страдание.

Кимнах, тъй като нямаше нужда да полагам усилия, за да изглеждам плачевно. Несръчно порових в кесията с измръзналите си пръсти и извадих малка

бронзова монета, която преди няколко нощи бях спечелил от Сим на игра на дъх с ниски залози.

Деви я взе.

— Монетата на покаянието — отбеляза тя, без да се впечатли особено. — Това да не е някакъв символ?

Свих рамене и на пода изпопада още киша.

— Донякъде — рекох аз. — Мислех да отида при някой сараф и да уредя целия си дълг към теб в монети на покаянието.

— Какво те спря? — поинтересува се Деви.

— Осъзнах, че това само ще те подразни — признах аз, — а и не ми се искаше да плащам пари и на сарафа. — Преборих се с желанието да хвърля изпълнен с копнеж поглед към камината. — Прекарах доста време в опити да измисля някакъв жест, който би бил подходящо извинение към теб.

— И реши, че е най-удачно да дойдеш тук в най-отвратителното време от годината?

— Реших, че е най-добре да поговорим — отвърнах аз. — Лошото време беше просто щастлива случайност.

Деви се намръщи и се обърна към камината.

— Ела тогава. — Тя отиде до скрина близо до леглото, извади дебела синя памучна роба, подаде ми я и посочи към една затворена врата. — Отиди да свалиш мокрите си дрехи. Изстискай ги в легена, иначе ще има дълго да се сушат.

Направих каквото ми каза. След това донесох дрехите и ги провесих върху закачалката пред камината. Усещането да стоя до огъня беше прекрасно. На светлината от пламъците видях, че в действителност кожата под ноктите ми е леко посиняла.

Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.

Почувствах се доста уязвим, облечен само в робата, която тя ми беше дала, но нямаше какво да сторя по въпроса.

— При предишната ни… среща — подхванах аз, като с мъка се сдържах да не погледна към овъгления пръстен върху бюрото й — ти ме уведоми, че в края на семестъра ще ти дължа цялата сума по моя заем. Съгласна ли си да обсъдим отново това?

— Малко е вероятно — хладно отбеляза Деви. — Но имай предвид, че ако не можеш да уредиш сметката си с пари, все още има определена информация, която ми е нужна. — Усмихна ми се язвително и хищно.

Кимнах — тя все още искаше да получи достъп до Архива.

— Надявах се, че ще се съгласиш да обмислиш отново цялата работа сега, след като знаеш всичко — казах аз. — Някой извършваше „злонамерена постъпка“ спрямо мен. И аз трябваше да съм сигурен, че кръвта ми е в безопасност.

Погледнах я въпросително. Деви сви рамене, без да сваля лактите

си от бюрото, а на лицето й бе изписано пълно безразличие.

— Освен това — продължих аз и я погледнах право в очите — напълно е възможно безразсъдното ми поведение донякъде да се е дължало на продължаващия ефект от алхимичната отрова, която ми бе дадена по-рано този семестър.

— Какво? — Лицето на Деви се скова.

Значи не е знаела. Изпитах известно облекчение.

— Амброуз е уредил да ме упоят с „топката от сливи“ около час преди приемния ми изпит — обясних аз. — А ти си тази, която му е продала формулата.

— Доста си нагъл! — Върху лицето на Деви, което беше като на малка фея, се изписаха обида и възмущение, но те не бяха достатъчно убедителни.

Тя беше загубила хладнокръвие и се опитваше твърде усилено да не й проличи.

— Усещам — рекох спокойно аз — остатъчен вкус от сливи и мускатово орехче и от време на време изпитвам странното желание да удуша някого само защото просто ме е блъснал на улицата.

Престореното й възмущение изчезна.

— Нищо не можеш да докажеш — натърти тя.

— Не е необходимо да доказвам каквото и да било. Не искам да си имаш неприятности с магистрите, нито да те съдят по закона на желязото. Просто си мислех, че може да се заинтересуваш от факта, че бях отровен.

Деви седеше напълно неподвижно. Мъчеше се да запази спокойствие, но на лицето й бавно пропълзя чувство за вина.

— Зле ли беше?

— Да — тихо отвърнах аз.

Тя извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знаех, че е за Амброуз — призна. — Появи се някакъв богат глупак и ми направи зашеметяващо добро предложение…

Погледна ме отново. Сега, когато изражението на леден гняв бе изчезнало, тя изглеждаше учудващо дребна.

— Никога не бих направила сделка с Амброуз — увери ме. — И не знаех, че е за теб. Заклевам се.

— Знаела си, че е за някого — отбелязах аз.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на огъня.

— Ето как виждам положението — пръв наруших мълчанието аз. — Наскоро и двамата направихме доста глупави неща. Неща, за които съжаляваме. — Придърпах робата по-плътно около раменете си. — И макар те да не се изключват взаимно, все пак ми се струва, че донякъде се уравновесяват. — Протегнах ръце напред, все едно бяха блюдата на везни.

— Може би прибързах, като ти поисках пълно изплащане на дълга — усмихна ми се Деви леко смутено.

Отвърнах на усмивката й и почувствах, че се отпускам.

— Какво ще кажеш да се придържаме към първоначалните условия на нашия заем?

— Изглежда ми справедливо. — Тя протегна ръка над бюрото и аз я стиснах.

Последните остатъци от напрежение се изпариха от стаята и усетих как тревожният възел, който дълго стягаше гърдите ми, постепенно се разхлабва.

— Ръката ти е замръзнала — отбеляза Деви. — Да отидем до огъня.

Преместихме се и седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути.