Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Симон вдигна очи към тавана и продължи да чете:
— „… че понякога хората можели да преминат през каменната врата в красивата земя, където живее самата Фелуриан и унищожава с прегръдката си мъжете, които обича.“
— Интересно — промърмори Уилем.
— Не, не е. Това са детински, суеверни глупости — сопна се Симон. — И никак не ни доближават до решението кой от двама ни е прав.
— Ти как мислиш, Уилем? — попитах го аз. — Ти си непредубеден съдия.
Уилем се приближи до масата и прегледа книгите. Тъмните му вежди се движеха нагоре-надолу, докато обмисляше отговора
— Седем за Симон. Шест за Квоте. Три са противоречиви.
Прегледахме набързо четирите книги, които аз бях донесъл.
Уилем отсъди, че една не може да бъде използвана, което сведе крайния резултат до седем книги в полза на Симон и десет за мен.
— Резултатът едва ли би могъл да бъде наречен убедителен — замислено отбеляза Уилем.
— Можем да го обявим за равен — великодушно предложих аз.
Симон се намръщи. Добродушен или не, той мразеше да губи облог.
— Съгласен съм — рече.
Обърнах се към Уилем и хвърлих многозначителен поглед към двете книги, които все още лежаха недокоснати върху масата.
— Май този облог ще бъде разрешен малко по-бързо, а?
На лицето на Уилем се появи хищническа усмивка.
— Много бързо. — Той вдигна една книга. — Ето копие от прокламацията, с която амирите са били разпуснати. — Отвори отбелязаната страница и зачете: — „Отсега нататък те ще отговарят за действията си пред законите на империята. Никой член на Ордена няма да се осмелява да си присвоява правото да изслушва страните по някое дело, нито да отсъжда присъда в съда.“ — Вдигна поглед със самодоволно изражение. — Виждаш ли? Щом са им отнели правото да издават присъди, значи преди това са го имали. Сиреч е очевидно, че са били част от атуранската бюрокрация.
— Всъщност — отбелязах аз с извинителен тон — църквата в Атур винаги е имала право да раздава правосъдие. — Вдигнах едната от двете си книги. — Странно, че и ти си взел „Алпура Пролиция Амир“. Аз също я донесох. Самият указ е издаден от църквата.
— Не, не е — изражението на Уилем се помрачи. — Тук е посочен като шейсет и третия указ на император Налто.
Объркани, сравнихме книгите си и открихме, че си противоречат.
— Е, предполагам, че двете книги взаимно се изключват една друга — рече Сим. — Какво друго имате, момчета?
— Това е „Светлините на историята“ на Фелтеми Рейс — промърмори Уилем. — Той е капацитет в тази област. Не мислех, че ще ми бъдат нужни допълнителни доказателства.
— Това не ви ли притеснява? — Почуках с кокалче по двете противоречащи си книги. — Не би трябвало в тях да пише различни неща.
— Току-що прочетохме двайсет книги, в които се казват различни неща — изтъкна Симон. — Защо точно тези две трябва да представляват някакъв проблем?
— Не е сигурно за какво служат сивите камъни. Има множество различни мнения по този въпрос. Но „Алпура Пролиция Амир“ е бил широко известен указ. Той е обявил извън закона хиляди от най-могъщите мъже и жени в атуранската империя. Бил е една от основните причини за нейния упадък. Няма причина информацията за него да е противоречива.
— Орденът е бил разпуснат преди _повече_ от триста години — рече Симон. — Достатъчно отдавна, за да възникнат някои разногласия.
— Противоречивите мнения са едно, а противоречивите факти — съвсем друго. — Вдигнах моята книга. — Това е „Падането на империята“ на Грегър Малкия. Той е тесногръд празнодумец, но е най-добрият историк на своето време. — Вдигнах книгата на Уилем. — Фелтеми Рейс не може да се нарече историк, но е два пъти по-добър учен от Грегър и е педантичен по отношение на фактите. — Погледнах първо едната, после другата книга и се намръщих. — В това няма никакъв смисъл.
— И сега какво? — попита Сим. — Още един равен резултат ли? Това е истинско разочарование.
— Имаме нужда от някой, който да отсъди — отвърна Уилем.
— По-висша инстанция.
— По-висша от Фелтеми Рейс? — учудих се аз. — Съмнявам се, че можем да занимаваме Лорен с облозите си.
Уил поклати глава, сетне се изправи и приглади гънките по предницата на ризата си.
— Значи най-сетне ще се запознаеш с Куклата.
> 40.
> Куклата
— Най-важното е да бъдеш учтив — посъветва ме Симон с приглушен глас, докато вървяхме по тесен коридор, от двете страни на който бяха наредени книги. Нашите симпатични лампи хвърляха снопове светлина през лавиците и караха сенките да танцуват неспокойно. — Но не се дръж покровителствено с него. Той е малко… странен, ала не е идиот. Просто се дръж с него, както би се държал с всеки друг.
— И освен това да бъда и учтив? — саркастично казах аз, уморен от непрекъснатите му съвети.
— Точно така — сериозно отвърна Симон.
— Между другото, къде отиваме? — попитах аз, най-вече за да спра постоянните наставления на Симон.
— До третия подземен етаж — отговори Уилем.
Сетне се обърна и заслиза по дългата поредица каменни стъпала. Столетията употреба бяха износили камъка и те приличаха на увиснали надолу лавици, претоварени от тежестта на книги. Докато се спускахме, сенките размиваха стълбището, скриваха краищата му и то изглеждаше гладко и мрачно като празно речно корито, издълбано в скалите.
— Сигурен ли си, че той ще бъде там?
Уил кимна.
— Не мисля, че напуска често стаите си.
— Стаите си? — повторих аз. — Той _живее_ тук?
Нито единият не отговори и Уилем ни поведе надолу по ново стълбище и след това през дълъг и широк коридор с нисък таван. Накрая стигнахме до една с нищо неотличаваща се врата, забутана в ъгъл. Ако не ми бяха казали, че Куклата живее тук, щях да си помисля, че това е някое от безбройните леговища за четене, разпръснати из цялото Книгохранилище.
— Просто недей да правиш нищо, което да го разстрои — нервно ме предупреди Симон.
Докарах на лицето си най-учтивото изражение, на което съм способен, и Уилем почука на вратата. Дръжката се завъртя почти веднага. В началото вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и на прага й се изправи Куклата, който беше по-висок от трима ни.
Ръкавите на черната му мантия се издуха на течението, образувано от отворената врата.
Известно време той ни гледа високомерно, след което доби объркан вид, вдигна ръка и докосна главата си отстрани.