Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Съгласен съм — непринудено отвърна той. — Аз също не го вярвам.

— Въпреки многобройните неща, с които се занимаваш, си бил съден само веднъж по закона за желязото — продължих аз. — Обвинението беше „транспортиране на контрабандни вещества“, нали?

Слийт вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли кое е най-отвратителното? Точно по това обвинение бях невинен. Момчетата на Хефрон бяха платили на един пристав да фалшифицира доказателствата. Обвиненията бяха оттеглени само след два дни. — Той се намръщи. — Не че магистрите ги беше грижа за това. Интересуваше

ги само, че съм опетнил доброто име на Университета. — В гласа му се долавяше горчивина. — След това утроиха таксата ми за обучение.

Реших малко да насиля нещата.

— Преди няколко месеца си отровил дъщерята на един млад граф с Венитасин и си й дал противоотрова едва след като е потвърдила с подписа си продажбата на по-голямата част от земите, които е щяла да наследи. След това си уредил да изглежда така, сякаш ги е загубила при игра на фаро с високи залози.

При тези думи той повдигна вежди.

— Казват ли защо?

— Не — отвърнах аз. — Предполагам, че не е изплатила дълга, който е имала към теб.

— В това има известна истина — призна той. — Макар че беше малко по-сложно. И не използвах Венитасин. Това би било изключително безразсъдно. — Той изглеждаше засегнат и изтупа ядосано ръкава си. — Нещо друго?

Не отвърнах веднага, опитвайки се да реша дали да получа потвърждение за нещо, което подозирах от известно време.

— Само това, че миналия семестър си свързал Амброуз Джакис с двама мъже, за които е известно, че убиват хора за пари.

Изражението на Слийт остана невъзмутимо, тялото му беше спокойно и отпуснато. Но забелязах лекото напрежение в раменете му. Малко неща ми убягват, когато наблюдавам внимателно.

— Те ти казаха това, нали? — попита.

Свих рамене така, че неговото свиване на рамене направо бледнееше. Моето беше толкова равнодушно, че би накрало и някоя котка да позеленее от завист.

— Аз съм музикант. Три нощи от всеки цикъл свиря в препълнена кръчма. Чувам всякакви неща. — Протегнах се към халбата си. — А ти какво си чувал за мен?

— Същите истории, които знае и всеки друг, разбира се. Убедил си магистрите да те приемат в Университета, макар че си само един нахакан младок, без да се обиждаш. Два дни по-късно си посрамил магистър Хеме в собствената му аудитория и си се измъкнал свободен като птица.

— Като изключим боя с камшик.

— Като изключим боя с камшик — потвърди той. — По време на който не са успели да те накарат нито да извикаш, нито да прокървиш, дори и малко. Не бих повярвал на това, ако нямаше неколкостотин свидетели.

— Събра се доста прилична тълпа — съгласих се аз, — а и времето беше подходящо за бой с камшик.

— Чух някои по-склонни към драматизиране хора да те наричат Квоте Безкръвния — продължи той, — макар да подозирам, че донякъде причината за това е, че си от рода Едема Рух, което означава, че нямаш нищо общо с чистокръвните благородници.

— По малко и от двете, предполагам — усмихнах се аз.

— Чух, че си водил битка с магистър Елодин в Убежището. — Той изглеждаше замислен. — Използвали сте могъщи и ужасни

магии и накрая той е спечелил, като те е хвърлил през една стена и след това от покрива на сградата.

— Казват ли защо сме водили битка? — попитах аз.

— Заради какви ли не неща — презрително отвърна той. — Заради обида, недоразумение. Заради това, че си се опитал да откраднеш магията му или че той се е опитал да ти открадне жена. Типичните глупости. — Слийт потри лицето си. — Да видим. Свириш на лютня прилично добре и си горделив като изритана котка. Имаш лоши обноски и остър език и не показваш уважение към по-висшестоящите от теб, които на практика са всички останали, като се има предвид скромният ти и объркан произход.

Усетих как лицето ми пламна от гняв, който се разпространи по цялото ми тяло.

— Аз съм най-добрият музикант, който някога ще срещнеш или ще видиш отдалеч — заявих с пресилено спокойствие. — И съм Едема Рух до мозъка на костите си. Това означава, че кръвта ми е червена. Означава, че дишам свободно и отивам там, където ме отведат краката ми. Не раболепнича и не се умилквам като куче пред ничия титла. Това изглежда като горделивост само на хората, които цял живот са се навеждали пред останалите.

— Също така съм чувал, че имаш доста избухлив нрав. — Слийт ми се усмихна безгрижно и аз осъзнах, че нарочно ме е предизвикал. — За теб се носят и всякакви други, най-разнообразни глупави слухове — че спиш само един час на нощ, че имаш демонска кръв, че можеш да разговаряш с мъртвите…

Наведох се напред, изпълнен с любопитство. Това не беше някой от слуховете, които аз бях разпространил.

— Наистина ли? С духове ли говоря? Или твърдят, че изравям трупове?

— Предполагам, че става дума за духове — отвърна той. — Не съм чувал някой да споменава, че ровиш в гробове.

Кимнах.

— Нещо друго?

— Само това, че миналия семестър си бил сгащен в една уличка от двама мъже, които убиват хора за пари. И въпреки че имали ножове и са те хванали неподготвен, ти си ослепил единия и си пребил другия до безсъзнание, призовавайки огън и светкавици като Таборлин Великия.

Дълго се гледахме един друг. Настъпилото мълчание беше изпълнено с напрежение.

— Ти ли ги свърза с Амброуз? — попитах накрая аз.

— Това не е добър въпрос — прямо отвърна Слийт. — Той предполага да обсъждам частни сделки, след като са сключени. — Изгледа ме безизразно и в устните и в очите му липсваше и най-слабият намек за усмивка. — Освен това би ли повярвал, че ще ти отговоря честно?

Намръщих се.

— Мога да кажа обаче, че заради тези истории никой вече не проявява желание да поеме подобна работа — разговорливо продължи Слийт. — Не че често се случва някой да предложи такава задача. Нали всички тук сме ужасно цивилизовани.

— И не че ти щеше да знаеш нещо за това, дори и някой да го беше направил.

Усмивката му се върна отново.

— Точно така. — Той се наведе напред. — Стига сме си бъбрили. Давай по същество. Какво ти трябва?

— Нужна ми е схема за едно изобретение.