Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Мола промърмори обвързване и заби иглата в крака на куклата.

Настъпи тишина. Всички стояха неподвижно и ме наблюдаваха.

Не почувствах нищо.

— Добре съм — уверих ги аз.

Приятелите ми си поеха облекчено дъх и аз погледнах Мола с любопитство.

— Това наистина ли беше всичко, на което си способна?

— Не — отвърна откровено Мола, издърпа иглата от крака на куклата, коленичи до огъня и я постави над него. — Това беше лек, пробен опит. Не искам да слушам отново момичешките ти писъци. — Тя извади

иглата от огъня и се изправи. — Този път ще те нападна наистина. — Вдигна иглата над куклата и ме погледна. — Готов ли си?

Кимнах. Тя затвори очи за момент, след това прошепна обвързване и заби нагорещената игла в крака на куклата. Притиснатият към вътрешната страна на ръката ми метал стана студен и почувствах лек натиск върху прасеца си, все едно някой ме беше смушкал там с пръст. Погледнах надолу, за да се уверя, че Симон не ми отмъщава, като ме ръга с някоя пръчка.

Тъй като не гледах, пропуснах следващото нещо, което направи Мола, но усетих още три тъпи убождания — по едно във всяка ръка и още едно в мускула точно над коляното. Грамът стана още по-студен.

Чух как Фела ахна и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Мола хвърля куклата в огъня с неумолимо и решително изражение, промърморвайки ново обвързване.

Докато восъчната кукла се движеше в дъга във въздуха, Симон извика уплашено. Уилем отново се изправи на крака, почти готов да скочи към Мола, макар че вече беше твърде късно да я спре.

Куклата падна между зачервените въглени сред взрив от искри. Грамът върху ръката ми стана почти болезнено студен и аз се засмях лудешки. Всички се обърнаха да ме погледнат и израженията на лицата им варираха между чувство на ужас и недоверие.

— Добре съм — успокоих ги аз. — Въпреки че усещането беше странно. Беше като полъх, като да стоиш на топъл и плътен вятър.

Грамът върху ръката ми стана леден, сетне странното усещане избледня, когато куклата се разтопи и симпатичната връзка се разруши. Пламъците се издигнаха нагоре, щом восъкът започна да гори.

— Болеше ли? — разтревожено попита Симон.

— Никак даже — отвърнах аз.

— Това изчерпва възможностите ми — призна Мола. — За да направя нещо повече, трябва да разполагам с ковашка пещ.

— А тя е ел'тхе — доволно рече Симон. — Обзалагам се, че е три пъти по-добър симпатист от Амброуз.

— Поне три пъти — съгласих се аз. — Но ако някой е способен да направи всичко възможно, за да намери ковашка пещ, то това е Амброуз. Можеш да надделееш над грам, ако вложиш достатъчно енергия срещу него.

— Значи утре ще продължим с опитите? — попита Мола.

— По-добре да съм предпазлив, отколкото после да съжалявам — кимнах аз.

Симон мушна с пръчка мястото, където беше паднала куклата.

— След като Мола направи най-лошото, на което е способна, и просто ти се размина, това сигурно ще е достатъчно, за да те предпази и от Деви. Може да ти осигури известно спокойствие.

Настъпи кратко

мълчание. Сдържах дъха си, като се надявах, че Фела и Мола не са обърнали особено внимание на коментара му.

— Деви? — Мола ме погледна с вдигнати вежди.

Изгледах свирепо Симон и той ми отвърна с жален поглед като на куче, което знае, че ще бъде изритано.

— Взех малко пари назаем от гаелет на име Деви — отвърнах аз, като се надявах, че този отговор ще е достатъчен.

— И? — Мола продължаваше да ме гледа.

Въздъхнах. Обикновено бих избягвал тази тема, но за тези неща Мола беше настоятелна, а аз отчаяно се нуждаех от помощта й за утрешния ми план.

— Деви е била член на Арканум — обясних аз. — Дадох й малко от кръвта си като допълнителна гаранция за заем от началото на семестъра. Когато Амброуз започна да ме атакува, аз прибързано я обвиних в „злонамерена постъпка“. След това взаимоотношенията ни се влошиха.

Мола и Фела си размениха погледи.

— Правиш всичко възможно, за да направиш живота си вълнуващ, нали? — попита ме Мола.

— Вече признах, че това беше грешка — раздразнено рекох аз. — Какво друго искате от мен?

— Ще можеш ли да й платиш? — намеси се в разговора Фела, преди с Мола да сме се разгорещили.

— Честно казано, не знам — признах аз. — С малко късмет и някои дълги нощи в Рибарника може и да успея да събера достатъчно до края на семестъра.

Не казах цялата истина. Макар да имаше вероятност да спечеля достатъчно пари, за да се издължа на Деви, нямаше никакъв шанс да платя и таксата си за обучение. Не исках да разваля вечерта на всички, като призная, че Амброуз е спечелил. Принуждавайки ме да прекарам толкова много време в търсене на информация за грама, той на практика бе успял да ме накара да напусна Университета.

— Какво ще стане, ако не можеш да й платиш? — Фела наклони глава на една страна.

— Нищо хубаво — отвърна Уилем вместо мен. — Има си причина да я наричат Демоничната Деви.

— Не съм сигурен — рекох аз. — Може да продаде кръвта ми. Каза, че познава човек, готов да я купи.

— Сигурна съм, че няма да направи това — опита се да ме успокои Фела.

— Не бих я обвинявал — свих рамене аз. — Знаех в какво се забърквам, когато сключих сделката.

— Но тя…

— Просто светът е устроен по този начин — твърдо казах аз, тъй като не исках да мисля за това повече от необходимото.

Желанието ми бе вечерта да завърши с нещо положително.

— От друга страна, с нетърпение очаквам да се наспя добре в собственото си легло. — Огледах се и видях, че Уил и Сим уморено кимнаха в съгласие. — Ще се видим утре. Не закъснявайте.

* * *

По-късно тази нощ си позволих лукса да спя в тясното си легло в малката си стаичка. По някое време се събудих от усещането за студен метал, който докосва кожата ми. Усмихнах се, обърнах се на другата страна и потънах в блажен сън.