Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
> 33.
> Огън
На следващата вечер опаковах внимателно пътната си торба, загрижен да не забравя нещо важно. Проверявах всичко за трети път, когато на вратата се почука.
Отворих и видях на прага да стои малко, десетинагодишно момче, което дишаше тежко. Очите му се стрелнаха към косата ми и в тях се появи облекчение.
— Ти ли си Коат?
— Квоте — поправих го аз. — Да, аз съм.
— Имам съобщение за теб. — Той бръкна в джоба си и извади изцапан лист хартия.
Протегнах
— Дамата каза, че ще ми дадеш един йот, задето съм ти донесъл съобщението.
— Съмнявам се в това — заявих аз и протегнах ръка. — Дай да видя бележката. Ще ти дам половин пени, ако наистина е за мен.
Момчето се намръщи и ми я подаде неохотно.
Дори не беше в запечатан плик, а просто прегъната на две. Освен това беше и леко влажна. Когато погледнах запотеното момче, разбрах защо.
В бележката пишеше:
C>
Квоте,
Любезно те каня на вечеря тази вечер. Липсваш ми. Имам вълнуващи новини. Да се срещнем на петата камбана в „Бъчвата и глиганът“.
@ Твоя
@ Дена
П.П.: Обещах на момчето половин пени.
C$
— Петата камбана? — извиках аз. — В името на черните ръце на бога! Колко време ти отне да стигнеш дотук? Вече минава шестата камбана.
— Т'ва не е моя грешка — отвърна момчето и се намръщи свирепо. — Търся те от часове. Тя ми каза „Котвите“*. Каза ми да я отнеса на Коат в „Котвите“ от другата страна на реката. Но това място изобщо не е на доковете. И на табелата отвън няма никакви котви. Как да го намери човек?
[* На английски „anchors“, оттук и объркването на момчето с „Anker's“ — странноприемницата на Анкер. — Бел.прев.]
— Като питаш някой! — изкрещях аз. — Черно проклятие, момче! Толкова ли си глупав? — Възпрях желанието си да го удуша и си поех дълбоко дъх.
Погледнах през прозореца към намаляващата светлина на деня. След по-малко от половин час приятелите ми щяха да се съберат около огнището в гората. Нямах време да ходя до Имре.
— Добре — казах аз колкото се може по-спокойно.
Изрових един малък молив и надрасках бележка от другата страна на листа.
C>
Дена,
Ужасно съжалявам. Твоят куриер ме откри едва след шестата камбана. Той е неописуемо глупав.
Ти също ми липсваш и аз се поставям изцяло на твое разположение утре по което и да е време на деня или нощта. Изпрати момчето обратно с твоя отговор, за да ме уведомиш кога и къде.
@ С нежност,
@ Квоте
П.П.: Ако момчето се опита да вземе пари от теб, му извърти една хубава плесница зад ухото. Ще получи парите си, когато върне твоята бележка в „При Анкер“, стига да не се обърка или да не я изяде по пътя.
C$
Сгънах листа отново и притиснах топче горещ восък върху сгъвката.
Претеглих кесията си. През изминалия
Вследствие на това разполагах само с четири пенита и един самотен шим. Метнах пътната си торба на рамо и махнах на момчето да ме последва надолу по стълбите.
Кимнах на Анкер, който стоеше зад бара и след това се обърнах към момчето.
— Добре — казах аз, — обърка нещата със закъснението си, но ще ти дам възможност да ги поправиш. — Извадих три пенита и му ги показах. — Върни се в „Бъчвата и глиганът“, намери жената, която те е изпратила тук, и й дай това. — Вдигнах бележката. — Тя ще напише отговор. Ще го донесеш тук и ще го връчиш на него. — Посочих Анкер. — И той ще ти даде парите.
— Да н'съм идиот — възрази момчето. — Първо искам да получа половин пени.
— Аз също не съм идиот — уверих го аз. — Ще получиш цели три пенита, когато върнеш бележка от нея.
То ме погледна кръвнишки и кимна навъсено. Подадох му бележката и момчето се затича навън.
— Хлапето ми се видя малко объркано, когато влезе тук — отбеляза Анкер.
Поклатих глава.
— Глупаво е като овца — казах аз. — Не бих го използвал, но той поне знае как изглежда тя. — Въздъхнах и сложих трите пенита на бара. — Ще ми направиш услуга, ако прочетеш бележката, за да си сигурен, че момчето не се опитва да ме измами.
— Ами ако тя е от, хъм, лично естество? — Анкер ме погледна с неудобство.
— Тогава ще изтанцувам някой малък весел танц — отвърнах аз. — Но между нас да си остане, това не ми се струва особено вероятно.
* * *
Докато стигна до гората, слънцето беше залязло. Уилем вече беше там и разпалваше огън в широкото огнище. В продължение на четвърт час двамата заедно се потрудихме да съберем достатъчно дърва за горене, за да поддържаме кладата в продължение на часове.
Симон пристигна няколко минути след това, като влачеше дълъг изсъхнал клон. Тримата го начупихме на парчета и разговаряхме нервно за разни дреболии, докато измежду дърветата не се появи Фела.
Дългата й коса беше вдигната нагоре и разкриваше елегантната й шия и рамене. Очите й бяха тъмни, а устните й бяха малко по-червени от обикновено. Дългата й черна рокля бе прилепнала по тънката й талия и добре закръглените бедра. Тя разкриваше и най-пищните гърди, които бях виждал дотогава.
Всички я зяпнахме, но Симон се втренчи съвсем открито.
— Еха! — възкликна той. — И преди това ти беше най-красивата жена, която някога съм виждал. Не смятах, че е възможно да изглеждаш и по-добре. — Той се засмя с момчешкия си смях и вдигна двете си ръце към нея. — Погледи се само! Невероятна си!