Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
шише и парцала, замълча и след това попита: — Ще имаш ли нещо против, ако ти задам
един въпрос? Искам да кажа, неофициално?
— Много добре, нека да е неофициално. — Устните на съдържателя се извиха в
самодоволна усмивка.
— Нямаше как да не забележа, че описанието ти на Цезура… — Летописеца се поколеба.
— Ами, то май не съвпада съвсем с истинския меч. — Очите му се насочиха към меча зад
бара. — Ефесът не е какъвто го описваш…
— Не може да ти
— Не искам да кажа… — побърза смутено да добави Летописеца.
Съдържателят се засмя с плътен и топъл смях. За миг звукът му отекна в стаята и
странноприемницата изобщо не изглеждаше така празна.
— Не. Напълно прав си. — Той се обърна и погледна меча. — Това не е… Как го нарече
момчето тази сутрин? — За момент погледът му стана далечен. — Кайзера — убиецът на
поети.
— Просто бях любопитен — извинително каза писарят.
— Трябва ли да се чувствам обиден, че слушаш внимателно? — отново се засмя Квоте. —
Какво и е забавното на една история, ако никой не я слуша? — Той нетърпеливо потри ръце.
— Добре. Какво искаш за вечеря? Топла или студена да бъде? Супа или яхния? Освен това
съм специалист и по пудингите.
Накрая решиха да е нещо просто, за да не се налага да се разпалва отново печката в
кухнята. Съдържателят се движеше чевръсто из странноприемницата и събираше нещата,
които му бяха необходими. Той си тананикаше, докато донесе от мазето студено овнешко и
половин заострено парче твърдо сирене.
— Това ще е приятна изненада за Баст — ухили се Квоте на Летописеца, когато извади от
килера буркан маслини в саламура. — Не знае, че ги имаме, иначе досега да ги е изял. —
Той развърза престилката и я изхлузи през главата си. — Мисля, че имаме и няколко
останали домата в градината.
Квоте се върна след няколко минути. Беше направил вързоп от престилката си. Дъждът
го беше опръскал и косата му беше и пълен безпорядък. Беше се ухилил като малко момче и
в този миг почти не приличаше на сериозния съдържател с неговите бавни движения.
— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си
върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е
толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.
Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк
дървен поднос.
Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от
внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър
и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели
тъмните пръски на дъжда.
Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я
затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.
— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да
си навън.
Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той
погледна към Квоте.
— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би
ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.
Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.
— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста
си.
Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.
Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.
— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?
Квоте посочи празната стая.
— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви
предложа това, което виждате тук.
Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и
изтръска няколко капки дъжд от нея.
— Този град изглежда по-мъртъв от водата в застояла локва — отбеляза той. — Не
видяхме никаква друга светлина освен тази.
— Беше дълъг ден за събиране на жътвата — обясни съдържателят, — а и в една от
близките ферми има бдение. Вероятно в момента ние четиримата сме единствените хора в
града. — Той енергично потри ръце. — Мога ли да ви предложа по една напитка, за да се
сгреете, добри хора?
Той извади бутилка вино и я тропна върху бара с глух и приятен звук.
— Ами, затрудняваш ме с това предложение — отговори русият войник с леко смутена
усмивка. — Много бих искал да пийна, по двамата с приятеля ми току-що получихме
заплатата си от краля. — Той бръкна в джоба си и извади лъскава златна монета.
— Това са всички пари, които имам в мен. Ще имаш ли да ми развалиш цял роял?
— И аз съм в същото положение — оплака се брадатият войник. — Това са повече пари,
отколкото някога съм имал, но трудно се харчат накуп. В повечето градчета, през които
минахме, едва успяха да ни развалят половин пени. — Той се засмя на собствената си шега.
— Май ще мога да ви помогна за това — непринудено каза Квоте.
Двамата войници се спогледаха. Русият кимна.
— Добре тогава — рече той и прибра монетата обратно в джоба си. — Ето каква е