Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне
тялото си повече, отколкото е необходимо.
— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна
кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш.
— Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна
вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.
Писарят
— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка.
— Дай да погледна очите ти.
— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени
ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа,
които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен
и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви
рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им
благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би
благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.
— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя
нещо за този зъб.
— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от
стола си.
Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.
— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано
нисък като тътена на далечна гръмотевица. — Седни.
Квоте седна.
Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:
— Какво да направя, за да помогна?
— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол,
докато се върна.
Той се качи на горния етаж.
Настъпи тишина.
— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.
— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява
езика. Дразни ме.
— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. —
Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано
правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.
Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.
— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода
от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя,
малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.
Баст
кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.
— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като
опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.
Той подаде на съдържателя чаша вода.
— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в
чашата.
Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.
Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в
широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с
кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.
Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.
— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато
не ти кажа.
С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.
Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от
време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до
устата на съдържателя и я посочи.
Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.
Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.
Очите на съдържателя се разшириха.
— Баст — каза той, — не трябва…
Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така
сурови.
— Не съм искал мнението ти, Реши.
— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе
поглед.
Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент
помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава
с объркано и смаяно изражение.
— Ти си идиот, Реши.
Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше
и ги наблюдаваше.
— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай
историята.
После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш
беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.
— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.
И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят