Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
кръчмата и във въздуха се носеше сладникавата миризма на бира.
Бащата и майката на Крин бяха дошли в града върху петнистата кобила. Пит също беше
дотичал обратно. Той ми показа, че главата му не е счупена и поиска своите две пенита за
извършените услуги.
Родителите на Крин ми благодариха горещо. Видяха ми се добри хора. Повечето хора са
такива, ако им се даде възможност. Взех юздата на пъстрата кобила и я използвах като
стена, която да ми даде
Ъгълчетата на тъмните и очи бяха леко зачервени, но лицето и беше ведро и щастливо.
— Погрижи се да получиш Жената дух — казах аз и посочих към единия от конете. — Тя
е твоя.
Зестрата на дъщерята на кмета така или иначе щеше да е добра, затова бях натоварил
коня на Крин с повече ценни вещи, както и с по-голямата част от парите на лъжливата
трупа.
Лицето и стана сериозно и тя отново ми напомни за Дена като по-млада.
— Тръгваш си — досети се тя.
Наистина беше така. Не се опита да ме убеди да остана и вместо това ме изненада с
внезапна прегръдка. След това ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:
— Благодаря ти.
Отдръпнахме се един от друг, защото знаехме, че благоприличието не ни позволява
повече.
— Не се давай лесно и не се омъжвай за някой глупак — рекох аз, чувствайки, че трябва
да кажа нещо.
— Ти също — отвърна тя и в тъмните и очи проблесна лека закачливост.
Взех поводите на Сива опашка и я поведох към мястото, където стоеше кметът и важно
наблюдаваше тълпата. Когато се приближих, той ми кимна.
Поех си дълбоко дъх.
— Приставът наоколо ли е?
При този въпрос той повдигна вежди, след това сви рамене и посочи към тълпата.
— Ей го там. Но още преди да дойдеш, той вече беше почти пиян. Не знам дали сега
може да ти е от някаква полза.
— Ами — колебливо подзех аз, — предполагам, че някой трябва да ме затвори, докато не
повикате ази от Темсфорд. — Кимнах към малката каменна сграда в центъра на града.
Кметът ми хвърли кос поглед и леко се намръщи.
— Искаш да бъдеш затворен?
— Не особено — признах аз.
— Тогава можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш — каза той.
— Сигурно ази няма да бъде доволен, когато научи за това — отбелязах аз. — Не бих
желал някой друг да наруши закона на желязото заради нещо, което аз съм направил.
Подпомагането на бягството на убиец може да бъде наказано с обесване.
Едрият мъж ме изгледа продължително. Очите му се спряха върху меча ми, а след това
върху износената кожа на ботушите ми. Почти усещах как отбелязва липсата
било сериозни наранявания, макар че наскоро бях убил половин дузина въоръжени мъже.
— Значи ще ни оставиш да те заключим? — попита той. — Просто така?
Свих рамене.
Той се намръщи отново, сетне поклати глава, сякаш не намираше смисъл в думите ми.
— Ами, че ти си направо кротък като агънце — зачуди се той. — Но не, няма да те
затворя. Не си сторил нищо нередно.
— Счупих ръката на онова момче — казах аз.
— Хъммм — мрачно изръмжа кметът. — Забрави за това. — Той бръкна в джоба си,
извади половин пени и ми го подаде. — Много съм ти задължен за него.
Засмях се и пуснах монетата в джоба си.
— Ето какво си мисля — рече той. — Ще отида да проверя дали ще открия пристава.
След това ще му обясня, че трябва да те заключим. Ако през това време си се измъкнал в
тази суматоха, едва ли ще излезе, че сме ти помогнали да избягаш, нали?
— Ще бъде сметнато за нехайство при изпълнение на служебните задължения —
отбелязах аз. — Може да получи няколко удара с камшик или да загуби поста си.
— Не би трябвало да се стигне до там — каза кметът. — Но дори и да се стигне,
приставът ще бъде щастлив да го направи. Той е чичото на Ели. — Погледна към тълпата на
улицата. — Петнайсет минути ще ти стигнат ли да се измъкнеш в цялата тази бъркотия?
— Ако нямаш нищо против — рекох аз, — би ли могъл да кажеш, че съм изчезнал по
странен и загадъчен начин, когато си се обърнал с гръб към мен?
— Не виждам защо не — засмя се той. — Трябват ли ти повече от петнайсет минути, за
да бъдеш загадъчен?
— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята
и пътната си торба от Сива опашка и подадох юздите на кмета. — Ще ми направиш услуга,
ако се погрижиш за кобилата, докато Бил се изправи на крака.
— Оставяш му коня си? — попита той.
— Той наскоро е загубил своя — свих рамене аз. — А ние от Рух сме свикнали да вървим
пеша. Така или иначе няма да знам какво да правя с коня — добавих не съвсем искрено.
Едрият мъж хвана поводите и ме изгледа продължително, сякаш не беше съвсем сигурен
какво да мисли за мен.
— Има ли нещо друго, което можем да направим за теб? — попита накрая.
— Помнете, че бандитите бяха онези, които отвлякоха момичетата — казах аз и се
обърнах да си вървя. — И помнете, че един от Едема Рух ги върна обратно.
136.
Антракт — близо до забравата