Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Не, моля те! Недей! Не! — разпищя се тя.

Уила изглеждаше объркана.

— Какво става? — попита тя.

— Не ни убивай! — запищя Даян.

Уила скочи и започна да отстъпва.

Куори и Даръл запристъпваха напред.

Куори дишаше учестено.

— Живи са! Живи са, по дяволите!

— Кой е жив? — извика Уила.

Куори бутна масата настрани и срита столовете, така че се разхвърчаха из стаята. Уила изтича при Даян, която се свиваше в ъгъла, макар и вече да нямаше накъде да отстъпва.

И двете

се разпищяха, когато Куори ги сграбчи и започна да ги тегли към вратата.

— Хайде! — крещеше той. — Даръл!

Даръл грабна Уила и я вдигна от пода.

— Моля те, мистър Сам! Моля те! — Уила плачеше толкова силно, че почти не можеше да говори.

Даян се отпусна на пода и се наложи Куори да я влачи.

Когато излязоха пред вратата, Куори спря и се ослуша.

Даян все още пищеше и той я скастри:

— Млъквай, жено! Веднага!

Тя не млъкна.

Той извади пистолет от колана си и го опря в слепоочието й.

— Млъквай! — просъска той отново.

Този път Даян застана на колене и млъкна.

Уила беше в ръцете на Даръл. Куори вдигна очи и видя, че момичето го гледа. И пистолета му.

— Чу ли, Даръл? — попита Куори.

— Какво да чуя?

— Това.

В стените на галерията отекваше тропот от човешки стъпки.

— Полицията е — каза Куори. — Тук са. Сигурно са цяла армия!

Даръл погледна баща си безизразно.

— Какво искаш да направя сега?

— Искам да се бием. Да очистим колкото се може повече от тях.

— Тогава ще ида да взема нещо, с което да се бием.

Даръл подаде Уила на Куори. Преди синът му да се отдалечи в тъмната галерия, Куори подвикна:

— Донеси ми кутията.

Даръл се усмихна зловещо.

— Ще им видим сметката, татко!

— Донеси я. Ама я дай на мен.

— Още нареждаш, а? Няма да се измъкнем живи оттук. Като стария Кърт. Само кости ще останат от нас.

— Какво говори той? — извика Уила.

— Върви — тросна се Куори.

— Ще вървя и още как. И ще се върна. Ама както аз си знам, старче. Само този път. Този последен път! Както аз си знам!

— Даръл!

Но синът му вече беше изчезнал в тъмнината.

Стъпките продължаваха да се чуват.

— Кой е там? — извика Куори. — Имам заложници!

— Мистър Сам! — извика глас.

— Гейбриъл! — Куори истински се изненада.

Мишел не беше достатъчно бърза, за да попречи на Гейбриъл да извика. Сега сложи длан на устата му и поклати глава.

— Гейбриъл! — извика Куори. — Какво правиш тук!?

Тишина.

— С кого си?

Куори беше наясно, че момчето не можеше да дойде само до рудника. Бяха го хванали. Бяха се измъкнали от малката къща. Типи беше мъртва. И държаха Гейбриъл. Сега си мислеха, че са хванали и Сам Куори. Но грешаха. Гневът му растеше. Всичките тези години! Цялата тази работа! За нищо.

— Кой е там? — попита Уила с разтреперан глас, стиснала дебелия врат на

Куори с двете си ръце.

— Мълчи — скара й се той.

— Това е момчето, за което ми разказа. Гейбриъл.

— Да, то е. Само че с него има някой.

Куори побутна Даян с върха на обувката си.

— Ставай, веднага!

Даян се изправи, Куори я хвана за лакътя и тримата бързо свиха зад един ъгъл.

— Моля те, пусни ни! — примоли се Даян. — Моля те.

— Млъквай, жено, кълна се, че…

— Не я наранявай! — обади се Уила. — Изплашена е.

— Всички сме изплашени! Не трябваше да водят Гейбриъл тук!

— Мистър Куори!

Всички се сепнаха, защото гласът беше непознат.

— Мистър Куори, аз съм Шон Кинг. Тук съм с партньорката ми Мишел Максуел. Чувате ли ме?

Куори не отговори и мушна Даян с цевта на пистолета, за да мълчи.

— Чувате ли ме? Наеха ни да открием Уила Дътън. Нищо повече. Не сме полицаи, а частни детективи. Ако Уила е при вас, пуснете я и ще си отидем.

Куори продължаваше да мълчи.

— Мистър Куори?

— Чувам ви — извика той. — Ще си отидете ли, ако ви я дам? Защо си мисля, че вън чака армия полицаи?

— Вън няма никой.

— Аха. И нямате причина да ме лъжете, нали?

Куори дръпна Даян по-навътре в галерията.

— Искаме Уила. Това е всичко.

— Всички искаме много неща, но не ги получаваме.

Следващите думи на Шон стреснаха Куори.

— Бяхме в къщата ви. Видяхме стаята в мазето. Гейбриъл ни я показа. Знаем какво се е случило с дъщеря ви. Знаем всичко. И ако пуснете Уила да си тръгне, ще направим необходимото, за да излезе истината наяве.

— Защо ви е да го правите? — извика Куори.

— Случилото се е несправедливо, Куори. Знаем го и искаме да помогнем. Първо обаче трябва да се убедим, че Уила е в безопасност.

— Никой вече не може да ми помогне. Нищо не ми остана. Знаете какво се опитах да направя. Не се получи. Ще дойдат за мен всеки момент.

— Въпреки всичко можем да ви помогнем.

Сега Шон говореше по-тихо, за да не може Куори да разбере, че се движат и че се приближават към него.

— Не искате да нараните момичето, нали? — продължи той. — Знам, че не искате. Ако искахте, вече щяхте да сте го направили.

Куори се замисли.

— Къде е Гейбриъл? — попита. — Искам да говоря с него.

Мишел кимна на Гейбриъл.

— Мистър Сам, тук съм.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да ти помогна. Не искам да пострадаш, мистър Сам.

— Благодаря ти, Гейбриъл. Но тези хора с теб… Слушайте, Гейбриъл и майка му нямат нищо общо с това. Отговорността е изцяло моя.

— Намерихме писмото — каза Шон. — Знаем. Никой няма претенции към тях.

— Мистър Сам — обади се Гейбриъл, — не искам никой да пострада. Пусни я да си иде у дома, а после и ние ще си отидем. Може със самолета, както ми обеща.