Първото семейство

Балдачи Дейвид

Куори поклати бавно глава.

— Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.

— Защо?

— Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… — Той млъкна.

— Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? — извика Шон. — И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!

Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.

— Куори?

Куори

почувства как Уила се вкопчва във врата му. Погледна я и изведнъж си представи, че там е едно друго момиченце, което обичаше повече от всичко и което беше оставил да умре в построено от самия него съоръжение. Този приятел беше прав. Не беше такъв човек. Поне не искаше да бъде.

— Добре, добре. Ще ги пусна.

Пусна Уила на земята и клекна пред нея, за да я гледа в очите.

— Уила, ето какво… Съжалявам за това, което направих. Ще ми се да можех да върна времето, но не мога. Разбери… загубих дъщеря си заради онова, което направиха някои хора. И то ме измъчваше през цялото време, превърна ме в нещо, което не съм искал да бъда. Можеш ли да го разбереш?

Тя кимна замислено.

— Мисля, че да — отговори с тънко гласче. — Да.

— Когато обичаш някого, трябва да си готов и да мразиш. Понякога омразата надделява. Ти обаче ме послушай, Уила. Може да се случи да имаш много добра причина да мразиш някого, но все пак трябва да се освободиш от омразата. Защото, ако не се освободиш, тя ще разруши целия ти живот. И по-лошото е, че няма да остане място за никаква любов.

Преди да може да отговори, той я завъртя с гръб към себе си и извика:

— Идва към вас. Само тя. Тръгвай, Уила. Върви към гласовете им.

— Насам, Уила — извика Мишел.

Уила се обърна още веднъж към Куори.

— Върви, Уила — подкани я той. — Не спирай и не се обръщай назад.

Той знаеше, че когато научи за смъртта на майка си, скръбта ще промени целия й живот. Щеше да го мрази и с право. Просто се надяваше да е чула думите му и да не оставя омразата да провали живота й. Както беше провалила неговия.

Уила забърза напред.

Куори извика:

— Как ме открихте? Заради драсканиците по ръцете на жената ли? На коасати?

Шон се поколеба, после отговори:

— Да.

Куори поклати глава и изруга тихо.

— А сега Даян Уол — извика Шон, след като Уила стигна до тях невредима.

Куори погледна жената и кимна.

— Върви.

— Няма да ме застреляш в гръб, нали? — попита тя с треперещ глас.

— Никога не стрелям по хората в гръб, но мога да стрелям по тях очи в очи, ако ми дадат повод. — Бутна я напред. — Върви.

Даян Уол хукна по прохода, но все пак се обърна и извика:

— Копеле!

Викът й обаче беше заглушен от друг крясък. Беше свиреп като боен вик на воини на Конфедерацията преди

атака.

— Внимавай! — извика Мишел след секунда.

— Даръл! — извика Куори, който разбра откъде идва викът. — Недей! Не, момче! НЕ! Гейбриъл е там!

Даръл тичаше из галерията с автомат в ръка и стреляше напосоки.

— Долу! — извика Мишел, дръпна Ула зад гърба си и отговори на стрелбата.

Шон приклекна, а над главата му се посипа ураган от куршуми.

Откосите улучиха Даян Уол в гръдния кош и почти срязаха тялото й на две. Докато падаше, жената погледна назад към Куори с широко отворени, безумни и обвиняващи очи. Строполи се на твърдия под, потънала в собствената си кръв. Рудникът щеше да е нейната гробница.

— Кучи синове! — ревеше Даръл. Пълнителят му свърши, той го пусна да издрънчи на земята, зареди нов и продължи да стреля. Куршумите рикошираха от тавана, стените и от каменния под. Сякаш бяха попаднали в смъртоносен игрален автомат.

Куори скочи напред.

— Даръл! Спри! Спри ти казвам! Гейбриъл…

Дори да го беше чул, Даръл вече не слушаше баща си. Изглежда, точно това искаше да каже преди малко с думите „както аз си знам“.

Пусна автомата и извади два полуавтоматични пистолета с никелов обков. Продължи напред, без да престава да стреля като обезумял. Когато пълнителите свършиха, зареди нови и продължи. Когато и те свършиха, той ги захвърли и извади ловна пушка от кожения калъф на гърба си. Зареди я и пак започна да стреля. Оловото от едрокалибреното оръжие къртеше парчета скала от стените и тавана и ги превръщаше в смъртоносни шрапнели.

След малко, когато Даръл зареждаше пушката, Мишел се надигна и изпрати куршум в гърдите му.

— По дяволите! — изруга тя, защото той само се олюля и направи крачка назад, тъй като бронежилетката му пое по-голямата част от удара. — Кога ли ще се науча да се целя в главата?

Шон също започна да стреля. Искаше да накара Даръл да се скрие. Младежът обаче, изглежда, не се боеше от смъртта. Зареди пушката и продължи да сипе олово, изстрел след изстрел, като едновременно се смееше и ругаеше. В един момент изкрещя:

— Това ли трябваше да направим, а, тате? Момчето ти е тук, до теб!

Мишел си даде сметка, че няма да се справят със стрелбата, и извика:

— Гейбриъл! Уила! Бягайте! — Тя посочи назад. — Насам!

Гейбриъл сграбчи ръката на Уила.

— Хайде! Идвай!

Хукнаха.

След миг Шон простена от болка.

Мишел вдигна очи от оръжието си, което презареждаше, и го видя да стиска ръката си — беше я разкъсало парче скала.

— Забравих да клекна — намръщи се той.

Не го виждаха в тъмното, но сега Даръл държеше нещо много по-страшно от автомат. Държеше малка кутия с прекъсвач.