Първото семейство
Шрифт:
Детерман се облегна и свали очилата си.
— Значи сенатор Кокс и върху него Даян Райт. След девет месеца се ражда Уила. Следователно тя е негово дете. Боже! И как е постъпил после с Типи Куори. Какъв мръсник!
— Изглежда, не може да контролира тази част от анатомията си — обади се Мишел.
Шон взе снимка, на която се виждаше намръщен мъж, наближаващ петдесет.
— И Куори е научил, че Джейн Кокс е познавала касапина, който е направил аборта на Типи и е срязал артерия. Полицията я е намерила в мазе на изоставена
— И не са я завели в клиника при истински лекар, защото е можела да разкаже за случилото се. Или хората биха могли да започнат да задават неудобни въпроси.
— Точно така.
Детерман се наклони напред и се вгледа в документите.
— Никой обаче не е изследвал ДНК-то на президента.
— Щеше да съвпадне.
— Имат негово ДНК в базата данни. Може би тази история ще ги накара да направят втори тест за по-сигурно.
Той започна да пише нещо, но Шон сложи ръка на рамото му. Журналистът вдигна очи въпросително.
— Марти? Мога ли да те помоля за една услуга?
— След като ми даде информация за скандала на столетието? Мисля, че мога да ти направя услуга.
— Не искам да пишеш за тази част от историята. За Уила.
— Какво?
— Уила загуби майка си — отговори Мишел. — Жената, която в действителност я е родила, също не е жива. Смятаме, че ще й дойде твърде много. Няма да е честно да й причиним всичко това.
— И бездруго имаш предостатъчно материал — добави Шон. — Плюс много силни косвени доказателства, че първата дама е опожарила къща и е убила невинна жена, за да прикрие безобразията на съпруга си. Все пак ти си журналистът, решението е твое. Не можем да те принудим да не пишеш за това.
Детерман се смути.
— Смятате, че Джейн Кокс е искала Рут Ан да умре, когато е запалила къщата?
— Надявам се да не е така. Никой друг, освен нея обаче не знае това със сигурност. Знам обаче, че Уила преживя твърде много.
Детерман кимна и протегна ръка на Шон.
— Имаш го.
— Очакваме покана за връчването на „Пулицър“.
— Ще ви поканя и на премиерата на филма! — засмя се Детерман.
После всички станаха сериозни.
След малко журналистът каза:
— Това е невероятна история, Шон. И напълно разбирам защо искате да излезе наяве.
— Но? — попита Шон внимателно.
— Но ще разтърси страната из основи, мой човек!
— Понякога се налага, Марти. Понякога се налага.
88
Уила седеше срещу Шон, Мишел и Гейбриъл с длани в скута и наведена глава. Бяха в къща, наета от Тък, на около километър от старата, която беше обявена за продан. Никой от тях не искаше да се върне там. Тък седеше до дъщеря си и я беше прегърнал
— Съжалявам, че майка ти е умряла — каза Гейбриъл, без да гледа Уила. Беше облечен с бяла фланелка с якичка и дънки и стискаше новата бейзболна шапка, която му беше подарил Шон вместо старата, която беше изгоряла в пожара. Едната му ръка беше в джоба и стискаше единственото нещо, спасено от огъня — монетата, която Сам Куори му беше оставил на нощното шкафче, преди да напусне „Атли“ завинаги.
— И аз много съжалявам за майка ти — обади се Уила. — Ти беше много смел в онзи рудник. Ако не беше ти, нямаше да оживея.
Гейбриъл погледна косо към Шон.
— Той ме измъкна навън. Нямаше да се справя, ако не беше мистър Шон.
Уила се огледа във временното си жилище, после пак се обърна към Гейбриъл.
— Имал е дъщеря. Казвала се е Типи.
— Да. Беше много болна. Мистър Сам понякога ми позволяваше да й чета.
— Джейн Остин. Казвал ми е.
— Много ли ти говореше за нея? — попита Шон Уила.
— Не много, но си личеше, че мисли за нея непрекъснато. — Тя погледна баща си. — Веднъж се опитах да избягам и едва не паднах в една пропаст. Мистър Сам ме спаси. Хвана ме на самия ръб.
Тък се размърда неловко.
— Всичко това е минало, Уила. Не бива да мислиш повече за тези неща, скъпа. Всичко свърши.
Уила кършеше пръсти.
— Знам, татко, но част от мен… — Наведе се напред. — Той загуби дъщеря си, нали? Загуби Типи?
Мишел и Шон се спогледаха.
— Да, така е — отвърна той. — Но баща ти е прав. Не бива да мислиш толкова много за тези неща.
Тък погледна Гейбриъл. Беше ясно, че не е във възторг от факта, че някой, свързан със Сам Куори, е в дома му и близо до дъщеря му, било то и невинно малко момче.
— Значи сега е при вас. Как вървят нещата? — попита Тък. Тонът му ясно показваше, че според него не вървят както трябва.
— Всичко е чудесно — отвърна твърдо Мишел. — Записахме го тук за новата учебна година. Издържа изпит по алгебра, макар че се записа само в седми клас, а езиковите му умения са извън всяка класация.
— Знае испански и индиански език — добави Шон.
— Това е чудесно — отбеляза Тък неискрено.
— Това е чудесно — каза Уила на Гейбриъл. — Сигурно си много умен.
Гейбриъл сви рамене.
— Като всички съм. Имам много да уча, а всичко тук е…
— Много различно? — подсказа му Уила. — Мога да ти помагам за някои неща.
Тък се засмя глухо.
— Е, скъпа, ти самата ще си достатъчно заета. Сигурен съм, че мистър Кинг може да се грижи за момчето както трябва.
Мишел погледна Уила.
— Благодаря ти, Уила. Много мило от твоя страна. — Погледна баща й и добави: — И, кой знае, двамата може да станете истински приятели.
По-късно Тък дръпна Шон и Мишел настрана, докато Уила показваше стаята си на Гейбриъл.