Първото семейство
Шрифт:
— Не можете да си представите колко съм ви благодарен за това, което направихте. Уила ми разказа какво се е случило. Цяло чудо е, че оцеля. Че и вие оцеляхте.
— Вероятно не ти се иска да го чуеш, но не друг, а Сам Куори се върна в рудника, за да спаси Уила. Ако не го беше направил, тя нямаше сега да е тук.
Тък се изчерви.
— Да, сигурно. Ако обаче същият този негодник не я беше отвлякъл, Уила нямаше изобщо да попадне в рудника и Пам щеше да е жива.
— Прав си. Говорил ли си със сестра си напоследък?
— Почти не. Дан искаше да вземе Уила
— … но си помисли, че ще прилича на използване…
— Нещо такова, да.
— Тък, децата наистина се нуждаят от теб. Според мен няма да е зле да оставиш съдружника си Дейвид Хилал да поеме нещата за известно време. — Шон млъкна за момент и добави: — Само стой настрана от жена му.
Тък се изненада, но преди да успее да реагира, Шон сложи ръка на рамото му и каза:
— А ако се доближиш до Касандра Малори, аз лично ще бръкна в гащите ти и ще ти го отрежа, кучи сине!
Тък се засмя, но после си даде сметка, че Шон говори съвсем сериозно.
Докато вървяха към колата, Уила излезе от къщата и изтича при тях. Подаде им три плика.
— Какво е това? — попита Мишел.
— Благодарствени писма. За всичко, което направихте за мен.
— Скъпа, не беше нужно да го правиш.
— Майка ми казваше, че винаги трябва да се пишат благодарствени писма, а и аз самата исках да направя.
Гейбриъл стисна своя плик, сякаш беше най-скъпото нещо на земята.
— Много мило, Уила. Благодаря ти.
Уила ги погледна с големите си очи и каза:
— Мразя мистър Сам за онова, което направи с мама.
Гейбриъл погледна надолу и отстъпи назад.
— Знам, скъпа — каза Мишел. — Не мисля, че е искал майка ти да пострада, но при всички случаи вината е негова.
— Малко преди да ме пусне обаче ми каза, че ако обичаш, трябва да си готов и да мразиш. Струва ми се, че искаше да каже, че ако някой нарани някого, когото обичаш, ще намразиш този някой. Съвсем естествено е.
— Може би — съгласи се Шон смутено, защото не знаеше докъде може да стигне това.
— Мисля, че мистър Сам обичаше дъщеря си.
— И аз мисля така — каза Мишел тихо и разтри очи.
— Обичаше я — обади се Гейбриъл. — Без съмнение.
— И понеже някой я е наранил, той го е мразел.
— Може би е така — каза Шон.
— Освен това обаче той каза, че винаги трябва да можеш да се освободиш от омразата, защото иначе ще те разяде отвътре. И няма да допусне никаква любов.
Уила вдигна очи към Гейбриъл. Двете деца се гледаха дълго време.
— Мисля, че мистър Сам е бил прав, Уила. И за двама ни.
Една сълза капна върху новата риза на Гейбриъл. Сълзи се стичаха и по лицето на Уила.
Мишел се обърна настрана, а Шон въздъхна.
— Значи вече няма да го мразя — заяви Уила.
Сега очите на Мишел се насълзиха и тя се опита да се скрие зад гърба на Шон.
— Добре, Уила — каза той с дрезгав глас. — Това е чудесна мисъл.
Уила прегърна тримата един след друг и изтича обратно в къщата.
Шон, Мишел и Гейбриъл останаха на място още малко.
— Хубаво е да имаш
— Да — съгласи се Мишел. — Хубаво е.
В деня на изборите, подпомогнат от мълвата за собствения му героизъм и драматичното завръщане на племенницата му, Дан Кокс спечели втори мандат в Белия дом с преднина, каквато дотогава не беше регистрирана в президентски избори в Америка.
Два месеца след встъпването в длъжност Мартин Детерман, който напоследък работеше денонощно върху материала на живота си, най-накрая успя да го публикува в „Уошингтън Поуст“ на девет страници. Той мъдро описваше дългогодишните усилия на Сам Куори, но добавяше и професионалния си нюх на разследващ журналист и най-важното — солидни доказателства. Материалът му беше подкрепен с факти и източници, толкова педантично изброени, че всички медии по света веднага разпространиха новината, а някои дори добавиха нови, още по-добре прикривани факти от миналото на Дан Кокс.
И Марти Детерман беше номиниран за „Пулицър“.
Възмущението, което се надигна в цялата страна, помете Дан и Джейн Кокс. Един дъждовен ден през април Дан Кокс, унизен и опозорен, направи обръщение към сънародниците си от Овалния кабинет и обяви, че по обяд на следващия ден ще подаде оставка.
Което и направи.
89
Месец след оставката на Дан Кокс, Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“.
Типи Куори беше погребана до майка си в гробището на близката църква. Въз основа на показанията, дадени от Шон и Мишел за смъртта на Сам Куори, имуществото му беше предадено на Рут Ан Мейкън по силата на завещанието, което Шон беше открил в мазето, тъй като смъртта на Куори предшестваше нейната, макар и с малко.
Това означаваше, че като единствен жив наследник на Рут Ан Гейбриъл наследяваше имотите на Сам Куори. Шон се зае с правната страна на въпроса чрез адвокат от Алабама. Смятаха да продадат осемдесетте хектара на предприемач, който беше готов да плати достатъчно, за да може Гейбриъл да завърши колеж и да му остане значителна сума.
След като приключиха срещата с адвоката и представителите на предприемача, те се отправиха към наетата кола, но ги спря глас:
— Здравейте…
Обърнаха се и видяха мъж с кафява кожа, дълга до раменете бяла коса, широкопола сламена шапка и сбръчкано лице. Стоеше близо до мястото, където някога беше верандата на къщата.
— Здравей — отговори Шон.
Отидоха при него.
— Ти ли си Фред? — попита Мишел.
Фред кимна и пристъпи към тях.
— Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.
Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.
— Познавахте ли Сам? — попита Фред.
— Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?
— Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.