Първото семейство
Шрифт:
Авторът я информираше, че следващото писмо ще бъде изпратено до пощенска кутия във Вашингтон. Ключът беше от нея.
Джейн се отпусна на стола. През тялото й пълзеше ужас, който я парализираше. Вдигна телефона, после го остави.
Не, нямаше да се обади. Не още.
Заключи писмото в бюрото си и мушна ключа в джоба на сакото.
След десет минути трябваше да даде прием за делегация от жени губернатори, дошли в столицата за събрание относно реформата в здравеопазването. Трябваше да произнесе кратка реч, написана внимателно и очакваща я на катедрата
Сега си даваше сметка, че ще й е необходима цялата сила на волята й само за да стигне до катедрата, да отвори папката и да прочете текста, който някой друг бе написал за нея. Когато след пет минути крачеше по коридора заедно със сътрудниците и охраната си, умът й беше далеч от реформата в здравеопазването. Не мислеше и за съдържанието на писмото.
Брат й беше признал какво го е питал Шон, след като тя го притисна безмилостно.
Уила ли е осиновеното дете?
Леко се препъна и един от агентите на Сикрет Сървис веднага се спусна, за да я подкрепи.
— Добре ли сте, госпожо?
— Да, добре съм, благодаря.
Продължи нататък и премина в пълен режим на първа дама.
Една кошмарна мисъл обаче пронизваше твърдата й броня, сякаш беше от хартия.
Настига ли ни миналото след толкова години?
40
Шофираше Куори. Гейбриъл беше в средата, а Даръл — до вратата. Пикапът друсаше, клатеше се и се тресеше, докато не стигна асфалтовия път. Бяха прекарали по-голямата част от деня на полето и бяха капнали от умора, но не можеше да не отидат там, накъдето пътуваха. Бяха тръгнали веднага след вечеря.
Гейбриъл погледна през прозореца и каза:
— Мистър Сам, мисля, че беше прав за Кърт. Заминал е. От него няма ни вест, ни кост.
Даръл погледна баща си, но не каза нищо.
Куори също не продума. Държеше волана с една ръка, загледан напред с димяща цигара в устата. Спряха на паркинга на медицинското заведение. Куори скочи от пикала, грабна от таблото един касетофон, смачка цигарата си на асфалта и тръгна към входа.
Докато крачеха по дългия коридор, Куори подхвърли:
— Отдавна не си идвал да видиш сестра си, Даръл.
Даръл се намръщи.
— Не обичам да я виждам такава. Не искам да си я спомням така, татко.
— Тя нямаше възможност да избира.
— Знам.
— Може външно да изглежда различна, но сестра ти все още е там, вътре.
Бутна вратата и тримата влязоха.
Медицинските сестри бяха обърнали Типи на другата страна, така че Куори премести столовете. Измъкна от джоба си книгата на Джейн Остин и я подаде на Даръл.
— Не ме бива да чета — каза Даръл. — Особено тия стари работи, татко.
— Опитай. Не съм започнал да раздавам награди за добро изпълнение.
Даръл въздъхна, седна, взе книгата и започна да чете. Четеше бавно и със запъване, но полагаше всички
Когато прочете четири страници, Куори му благодари и даде книгата на Гейбриъл.
Малкото момче беше много по-добър четец и прочете цяла глава, като влизаше в ролите на героите и променяше гласа си. Когато свърши, Куори каза:
— Този път не ми се стори да си много отегчен, млади момко.
Гейбриъл го погледна смутено.
— Прочетох книгата в „Атли“. Мина ми през ум, че ако ти и мис Типи толкова я харесвате, няма да е зле да се опитам пак да я прочета.
— И каква е присъдата? — попита Куори с усмивка.
— По-добра е, отколкото си мислех. Е, не мога да кажа, че е любимата ми книга.
— Добре.
Куори сложи касетофона на нощното шкафче до главата на Типи и улови ръката й. В стаята се разнесе гласът на Камерон Куори, покойната съпруга на Сам и майка на Типи. Обръщаше се към дъщеря си с думи на обич, подкрепа и надежда.
Към края гласът й отслабна, защото това бяха последните думи на Камерон Куори преди смъртта. Куори я беше записал по нейно настояване в „Атли“ през сетните мигове от живота й.
Прощалните й думи бяха: „Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи в ръцете на Исус.“
Куори й пригласяше при тези последни думи и свърши точно когато свърши и тя.
Изключи касетофона. Веднага щом името на Исус беше излязло от устните й, Камерон Куори беше поела последния си дъх и беше починала. За една обичаща Бога жена, смяташе Куори, това беше достоен начин да напусне този грешен свят. После беше затворил очите й и беше сложил ръцете й на гърдите, както беше направил и с майка си.
Даръл и Гейбриъл се бяха просълзили. Бършеха очи и избягваха да се гледат.
— Мама беше най-добрата жена, която познавам — промълви Даръл накрая, а Куори кимна в знак на съгласие.
Докосна лицето на Типи.
— И тя е там горе, при нея.
— Амин — каза Гейбриъл. — Може ли да се подобри някога, мистър Сам?
— Не, синко. Не може.
— Искаш ли да се помолим за нея? — Гейбриъл долепи длани една в друга и понечи да коленичи.
— Помоли се, ако искаш, Гейбриъл. Аз вече не се моля.
— Мама казва, че не вярваш в Бога, мистър Сам. Защо така?
— Защото той престана да вярва в мен, синко.
Прибра малкия касетофон в джоба си и каза:
— Когато свършиш, ще ме намериш да пуша вън в колата.
Куори седна в разнебитения пикап с увиснала незапалена цигара между пресъхналите си устни. Горещината на Алабама беше в апогея си в девет вечерта. Куори замахна с ръка, защото край ухото му зажужа комар, и от носа му капна капка пот.
Насекомото не занимаваше ума му кой знае колко. Вниманието му привлече метеоритен пламък на нощното небе на фона на Голямата мечка. След като пламъкът изчезна, той сведе поглед към ниската тухлена сграда, която сега беше дом на дъщеря му. Типи нямаше да има съпруг, деца, внуци. Само мъртъв мозък, линеещо тяло и тръба за хранене.