Първото семейство

Балдачи Дейвид

Куори скочи от най-високото стъпало на караваната направо в прахоляка и изплаши старото куче толкова много, че то изскимтя и се сви на кълбо. Когато Фред излезе на вратата, за да види какво става, Куори вече беше яхнал коня и препускаше към „Атли“. Фред поклати глава, промърмори нещо за побърканите бели хора и се прибра в караваната.

Куори откри Даръл в плевнята. Младежът загуби ума и дума, когато видя как баща му се спуска към него като разярен централен нападател. Куори залепи гърба му за стената и подпря лакът в гърлото му.

— Написал си нещо на ръцете й! — изрева.

— Какво?!

— Написал си нещо

на ръцете й! Какво, по дяволите, написа?

— Остави ме да дишам и ще ти кажа!

Куори отстъпи, но след като блъсна сина си в стената. Задъхан, Даръл му каза какво е написал.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Когато жената умря, се изплаших. Мислех си, че така ще ги заблудя.

— Това, което си направил, е глупаво!

— Съжалявам, татко.

— Естествено, че ще съжаляваш.

— Ама го написах така, че никой няма да разбере.

— Покажи ми точно как го написа.

Даръл грабна стар каталог за семена, откъсна лист и написа на него буквите със стара химикалка.

Куори взе листа и го разгледа.

— Виждаш ли, татко! Нищо не могат да разберат! Ти нали знаеш какво пише?

— Разбира се, че знам какво пише — тросна се той.

Куори излезе вън. Още беше светло, макар и залезът вече да багреше облаците в огненочервено. Не забеляза, че Даръл е излязъл след него и го гледа с лице, което просто копнееше за похвала, задето е измислил такава хитрина. И никога нямаше да разбере, че със съвсем същото изражение на лицето Куори беше гледал майка му в деня на смъртта й.

Куори запали клечка кибрит и изгори листа без остатък. Проследи го с поглед, докато лекият ветрец понесе пепелта и я разпиля по земята.

— Всичко наред ли е, татко? — попита Даръл неспокойно.

Куори посочи остатъците от пепел.

— Извърши второ провинение, момче. Още едно, и това ще е краят, нищо че си ми син.

Обърна се и се отдалечи.

37

Семейство Максуел, Шон Кинг и голяма група опечалени слушаха свещеника. Той прочете с подобаващо тържествен тон откъси от Светото писание, после отстъпи встрани и остави хората да минат покрай обсипания с цветя ковчег, да го докоснат и да се сбогуват с покойницата. Братята на Мишел минаха като една група, следвани от останалите. По-късно, когато потокът опечалени намаля, Франк Максуел сложи ръка върху ковчега и наведе глава. Мишел наблюдаваше баща си, застанала до Шон. Най-накрая той избърса очите си с длан, все още с наведена глава. Мина покрай тях и се отправи към колата си. Мишел понечи да го задържи с ръка, но в последния момент се отказа.

— Няма ли да отидеш? — попита я Шон.

— Къде?

— При ковчега.

Мишел се вторачи в махагоновия сандък, в който лежеше майка й. Гробарите чакаха отзад, за да го спуснат в земята. Беше облачно. Скоро щеше да завали и сигурно искаха да свършат по-бързо. Имаха и други погребения.

Мишел Максуел се страхуваше от малко неща, но в момента гледаше едно от тях.

— Ще дойдеш ли с мен?

Шон я хвана за ръката и заедно отидоха отпред. Мишел сложи длан върху ковчега. Пръстите й докоснаха няколко цветчета.

— Никога не е харесвала лилии — отбеляза Мишел.

— Какво?

Мишел посочи цветята върху ковчега.

— Предпочиташе рози.

Веднага след това рязко дръпна ръката си като ужилена.

— Добре ли

си?

Тя се втренчи в дланта си. Там нямаше нищо. Не беше ужилена или ухапана. А лилиите нямаха тръни.

Вдигна очи към него.

— Мишел, добре ли си? — попита Шон отново.

— Аз… не знам. — И добави твърдо: — Да се махаме оттук.

В къщата имаше изобилие от храна, отбиваха се приятели, водеха се приглушени, сериозни разговори и от време на време се чуваше някоя шега и сдържан смях. Франк Максуел седеше на канапето и гледаше безизразно в пространството. Всички, които се опитваха да му изкажат съболезнованията си, скоро се отказваха, защото той дори не ги забелязваше.

Шон наблюдаваше Мишел, а тя наблюдаваше баща си. Франк Максуел се раздвижи за пръв път, когато влезе група хора. Намръщеното му лице накара Шон и Мишел да се обърнат, за да видят кого гледа. Бяха влезли шестима души — четирима мъже и две жени. Носеха плата с храна и бърбореха помежду си. Мишел разпозна няколко от тях — бяха от погребалната агенция. После се обърна назад към баща си и остана учудена.

Нямаше го.

Спогледаха се с Шон. Той кимна към задния коридор, по който се стигаше до спалнята. После потупа гърдите си и кимна към новодошлите. Мишел затвори очи, за да покаже, че е разбрала, и се запъти към спалнята на баща си.

Почука на вратата.

— Какво?

Баща й звучеше ядосан.

— Аз съм, татко.

— Ще си почина за минутка. — Тонът му беше по-спокоен, но гневът продължаваше да се долавя.

— Мога ли да вляза?

Последваха трийсет секунди тишина.

Мишел почука пак.

— Татко?

— Добре, за бога! Влез!

Мишел отвори вратата и я затвори зад себе си. Баща й седеше на ръба на леглото и държеше нещо. Тя седна до него и погледна надолу.

Беше сватбената им снимка. Бяха се оженили по всички правила. Голяма църковна служба, майка й, сияеща в бяла булчинска рокля до баща й, късо подстриган, с фрак и папийонка. Едва на двайсет и една, току–що завърнал се от Виетнам. Беше висок, загорял от слънцето и хубав, със самоуверена усмивка. Сали Максуел, още ненавършила двайсет, беше красива. Мишел притежаваше много от красотата на майка си, макар че никога не бе мислила за това. Повече приличаше на баща си — класическа мъжкарана, която иска да впечатли големия, силен и солиден татко.

Взе снимката от ръцете му и я сложи на нощното шкафче.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Там няма място за мен, Мишел. Не мога да се върна при толкова много хора.

— Не е нужно да се връщаш. Аз ще се погрижа за всичко. Опитай се да поспиш.

— Да, добре — каза той примирено.

— Адвокатът ти свърза ли се с теб?

Той вдигна рязко очи.

— Какво?

— Каза, че имаш адвокат. Питах се дали си говорил вече с него.

Той поклати глава и пак сведе поглед.

Мишел почака още малко, но баща й не каза нищо повече. Най-накрая го прегърна и стана, за да се върне при гостите.

Когато стигна до вратата, той все пак каза нещо. Накара я да се вцепени с длан върху дръжката.

— Мислиш, че аз съм я убил, нали?

Мишел се обърна бавно. Баща й пак държеше сватбената снимка, но сега не гледаше щастливата двойка, увековечена на нея. Гледаше дъщеря си.

— Мислиш, че аз съм я убил!

Вдигна снимката, сякаш всички доказателства в подкрепа на това обвинение бяха там.