Първото семейство
Шрифт:
— Когато бях малка.
Той я погледна с изненада.
— Как тогава си спомняш пътя дотук? На карта ли го видя?
— Не… Просто си спомням. Нямам представа защо и как.
Шон й хвърли поглед и сбърчи чело. На лицето на Мишел се изписа странна смесица от чувства. Долови очакване и нетърпение. Долови и страх. Последното не беше типично за нея.
Спряха на тъмна уличка в квартал, който е бил нов преди около шейсет години. Къщите се разпадаха, предните веранди стояха килнати и хлътнали, дворовете бяха обрасли в бурени, полуизсъхнали
— Това място помни и по-добри времена — каза тя.
— Така изглежда — кимна Шон замислено. — Коя е?
Мишел посочи напред.
— Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.
Шон спря джипа отпред.
— Няма вид на обитавана къща — обяви той.
Мишел не слизаше от колата.
— Сега какво? — попита Шон.
— Не знам.
— Не искаш ли да слезеш? Да огледаш наоколо? Дойдохме чак тук.
Мишел се поколеба.
— Да, би трябвало.
Минаха по утъпканата пътека. Къщата беше построена доста навътре в двора. Стара гума висеше на прогнило въже от единствения останал клон на умиращ дъб. Отстрани стар пикап без колела беше качен на трупчета. Мрежестата врата се беше откачила и беше паднала на хлътналата веранда пред вратата.
На едно място Мишел спря и се загледа в орязаните стъбла на някакви храсти. Едва се показваха над земята. Бяха в права линия.
— Беше жив плет — обясни Мишел. — Забравих точно какъв. Една сутрин се събудихме и го нямаше. Баща ми го засади за някаква годишнина от сватбата им. След като го орязаха така, повече не поникна. Мисля, че който го е направил, е излял и някаква отрова за растения.
— Разбрахте ли кой го е направил?
Мишел поклати глава и продължи към къщата. Прекрачиха падналата мрежеста врата и Мишел опита дръжката на вратата. Не заяде. Шон я улови за китката.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Щом стигнахме чак дотук… А и не мисля, че ще дойда отново.
Той пусна китката й и двамата влязоха. Вътре беше мръсно и пусто.
На светлината на фенерчето, което Шон грабна от джипа, видяха няколко парцаливи и мръсни одеяла, опаковки от храна, празни бирени бутилки и десетина използвани презерватива.
— Не е много подходящо за книгата ми със спомени — промърмори Мишел, докато оглеждаше мястото.
— Всяка разходка из миналото е такава — каза Шон. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото ги помним.
Мишел погледна стълбите.
Шон проследи погледа й.
— Коя беше твоята стая?
— Втората отдясно.
— Искаш ли да се качим?
— Може би по-късно.
Обиколиха долния етаж. Видяха още боклуци и мухъл, а Шон забеляза, че Мишел не реагира на нищо. Отвори задната врата и излезе. Още боклук, пикапът без колела отстрани, гараж без врата, пълен с вехтории.
Гледката беше жалка и потискаща. Дори и Шон вече едва издържаше да стои там. Чудеше се как така Мишел продължава да се озърта наоколо, вместо да хукне с писъци.
— Е,
Мишел седна на задната веранда. Той застана до нея.
— Връщал ли си се на мястото, където си отраснал? — попита тя.
— Веднъж.
— И?
— Нищо особено. Освен че всичко ми се стори доста по-малко, отколкото си го спомнях, което е естествено, защото сега гледам нещата от по-голяма височина. Видях къщата и продължих по пътя си.
— И на мен ми се иска. Да погледна къщата и да продължа по пътя си.
— Да тръгваме тогава. — Бръкна в джоба си, извади ключовете от джипа и й ги подхвърли. — Имаш честта.
Влязоха обратно в къщата. Мишел спря до стълбата за горния етаж.
— Мишел — каза Шон, — не бива да се самоизмъчваш заради всичко това.
Тя тръгна нагоре.
— Сигурна ли си?
— Не — отговори Мишел, но продължи да се изкачва.
Стигнаха широката площадка и спряха. Горе имаше четири врати — по две от всяка страна.
— Значи втората тук е била твоята? — попита той и посочи вдясно.
Мишел кимна.
Той посегна да отвори вратата, но тя го спря.
— Недей.
Той се отдръпна и я погледна.
— Може би трябва да си тръгваме?
Тя кимна, той направи крачка към стълбата, но Мишел рязко се обърна, сграбчи дръжката на втората врата вдясно и я отвори.
И изпищя, защото пред нея стоеше мъж и я гледаше.
После профуча покрай двамата с Шон, изтича надолу по стълбите и излезе през предната врата.
Мишел трепереше толкова силно, че Шон се отказа да го догони. Спусна се към Мишел и я прегърна. Отдръпна се едва когато видя, че се е поуспокоила. Гледаха се. Явно ги мъчеше един и същи въпрос.
Шон го произнесе първи стъписан:
— Какво, по дяволите, прави баща ти тук?
43
Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината — „Боинг 747“. Президентът беше в предната част — в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.
Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати — длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.