Сянката на Бога
Шрифт:
— Не, точно това е рефлексът — не можеш да му се противопоставиш. Когато нещо идва право в очите ти, ти ги затваряш, за да не бъдат наранени.
— Добре де, опитай… да ми бръкнеш в окото. — Леко засмиване. — Ама не наистина.
— Нека първо свърша с чиниите.
— Окей — и детският глас започна да си тананика някаква мелодийка.
Ласитър пък започна да си припомня нещо… Музика, вълна, потъване… Клепачите му потрепнаха отново и размитото малко личице на сантиметри от неговото отскочи назад стреснато.
— А-а-а! Той си отвори очите! — Детето се засмя, едновременно
— О, Джеси… — Женският глас се приближи. — Толкова отдавна го гледаш и толкова силно искаш да се събуди, че…
— Не-е-е… Погледна ме. Наистина.
Светлината му причиняваше болка и Ласитър отново затвори очи, но този път не се хлъзна обратно в онова далечно и студено място.
Тогава женският глас се разнесе над главата му:
— Джеси! Той още спи…
— Мислех… може да е било рифлес.
— Ах, ти-и!… Как се извъди такъв умник? — След това сигурно го бе погъделичкала или го бе завъртяла във въздуха, защото детето се разсмя с истинска наслада.
— Искам пак!
В главата на Ласитър не спираше да се върти: „double-four… double-four…“После „буца лед“. След това „сигурно съм умрял“. Внезапно отвори очи.
Жената държеше момченцето под мишниците и го въртеше около себе си в кръг… Главата му бе отметната назад, косата му се развяваше. Едно завъртане, второ… скоростта намаляваше. Жената притегли детето към себе си и го пусна на крака. То залитна, закиска се и зачака стаята да спре да се върти.
Тогава погледите им се срещнаха. Момченцето веднага стана напълно сериозно.
— Виж! — Майката се обърна да види какво й сочи и замръзна. — Нали ти казах!
Щастието върху лицето на жената се смени с предпазливост.
— Прав си бил, Джеси. Буден е.
— Ние те спасихме — заобяснява Джеси, без да отмества големите си кафяви очи от Ласитър. — Мама ти вдиша въздух. Аз трябваше да броя — беше много важно — и после ти започна да плюеш вода. — Погледна го извинително. — Разрязахме обаче костюма ти и няма да можем да го поправим. Как…
— Ш-шт! — каза жената.
Малките пръстчета докоснаха челото му и го погалиха нежно.
— Ще се оправиш — увери го момченцето.
В този момент Ласитър чу собственото си дишане — тежко и накъсано.
— Бяхте в безсъзнание — обясни жената. — Два дни. — Ласитър простена. — Едва ви изтеглихме дотук от брега…
— Беше студен — намеси се Джеси. — И посинял. Но ние те спасихме.
В стаята се разнесе нов звук и Ласитър се намръщи, опитвайки се да го идентифицира. Накрая се досети. Трополене на дъжд по покрив. Вятърът виеше. Опита се да отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.
Жената каза:
— Джеси, донеси чаша вода.
— Добре — жизнерадостно отвърна момченцето, отдалечи се и някакъв стол се помръдна.
Когато се върна, жената повдигна главата на Ласитър до чашата в ръцете на хлапето. След няколко глътки тя пак немощно се отпусна.
— Имаше още един човек — каза Ласитър. — Само че как му беше името?
Жената се намръщи и бавно поклати глава:
—
Роджър. Казваше се Роджър.
„We are the sultans…“
Изведнъж спомените го връхлетяха със сила, от която тялото му потрепери… Кати… Брендън… Бепи… Духовникът… Толкова много мъртви…
— Калиста…
Жената ахна и погледът й стана суров. Посегна към Джеси и го дръпна от леглото. За миг чуваше само бурята навън. Когато проговори отново, нежността в гласа й беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало:
— Кой си ти? — попита тя.
Втория път, когато се събуди, беше нощ. Масленожълтата светлина на двата окачени на стената газени фенера му позволи да разгледа къде се намира. Видя, че е в голяма стая със стени от чамови дъски, отворена нагоре чак до наклонените греди на покрива. Отсреща имаше грамадна камина, в която, зад прозрачна вратичка, танцуваха пламъци. Не видя нито жената, нито детето, но чу глас — по-скоро шепот — някъде зад себе си.
Трябва да се надигна, каза си той и подпрян на лакът, свали крака от леглото. Седна и се изплаши от слабостта си и от усещането, че му се повдига. Стаята запулсира в студени и горещи вълни. Бавно пое въздух, задържа го и се изправи, клатейки се като пияница. После подът потъна, стените се наклониха и той се стовари в цял ръст.
— Луд ли си? — попита го тя и му вдигна краката на леглото. — Два днибеше в безсъзнание!
— Има ли ми нещо на лицето?
— Не… — отговори тя, спря се и отметна назад кестенявата си коса. — Що за въпрос?
— Друго исках да попитам — каза той. — Исках… — Беше по-красива, отколкото я бе запомнил. Изглеждаше малко по-възрастна, но по-силна и по-женствена. — Исках да попитам: не ме ли позна?
— Не — отговори тя предпазливо и без любопитство. — Кой си ти?
— Ти дойде на погребението, онова във Вирджиния. На сестра ми. И на сина й. — Гледаше го, без да разбира. — Кати Ласитър и Брендън. — Веждата й помръдна и нещо в погледа й се раздвижи. — Беше ноември. Ти носеше шапка с воал. И косата ти беше руса. — Вече виждаше спомена в очите й, макар тя да се опитваше да го скрие. Можеше да прочете мислите й. — Запознали сте се с нея в Италия… в клиниката.
— Какво? — тя се отдръпна от леглото му и неспокойно приглади косата си.
— Не става дума за Калиста Бейтс. Аз търсех име в регистъра…
— Какъв регистър?
— В „Пенсионе Акила“. Търсех Мари Уилямс. И разбрах, че… си ти.
Тя се върна при леглото и седна до него, но така, че да не може да я докосне.
— Не ми стана ясно… защо си отишъл в клиниката?
Отне му час да й разкаже всичко. На два пъти гласът му секваше и тя му носеше вода. После газените лампи изпукаха и фитилите им задимяха. Газта се бе свършила. Тя ги смени с други. От време на време ставаше да сложи дърва в камината, а когато Ласитър свърши, тя просто каза: