Сянката на Бога
Шрифт:
Самият док изглеждаше нов и беше боядисан в сиво. Част от него бе постоянно прикрепена за скалния навес и се издигаше доста над белега за нивото при прилив подобно на дъска за скокове във вода. Останалата част, състояща се от нещо като сал и къса рампа, беше изтеглена върху навеса.
Ласитър следваше Джеси от една скална ниша към следващата. Двамата заедно освободиха два нещастни рака, заплели се във въдицата за змиорки. После Ласитър се изненада — както се очакваше от него, — когато му бе показан дъбът, израснал през ръждясалата
— Някога тук са държали лодките през зимата — обясни Джеси, — но сега… — момченцето наклони глава и вдигна предупредително пръст.
Ласитър също чу звука — ниското буботене на мотор.
— Спасителната служба — обясни Джеси. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и в един момент заглъхна. Скоро след това чуха друг, много по-слаб двигател. — Това е надуваемата им лодка. — Погледна изпитателно Ласитър: — Показах ли ти моята крепост?
— Не.
— Ела с мен — извика момчето, хвана го за ръката и го поведе по меката пътека към крепостта полянка, заградена от плетеница нискостеблени смърчове и ели. Тук, на полянката, Джеси бе оформил няколко „стаи“ с клонки. Първо въведе Ласитър в „дневната“ и седна на един прогнил пън — „дивана“, — а докато Ласитър стоеше до него, му издекламира басня за загубилия се тюлен и тръгналите да го търсят хора.
Баснята беше наистина странна, а в мига в който свърши, над гората се разнесе меко изсвирване. Ласитър позна мелодията „Оли, Оли, можеш да дойдеш“. Ясно беше: спасителите си бяха отишли.
— А Роджър? — попита той.
Мари поклати глава.
— Не са го намерили. Но един ден ще изплува. Течението тук влачи всичко покрай Нъбъл, така че…
— Питаха ли за мен?
Тя кимна:
— Знаеха, че Роджър е качил някой, който е искал да ме види, а освен това са намерили колата ти в Къндис Харбър. — Ласитър извърна глава и прошепна: „Да го…“. — Попитаха ме направо познавам ли човек на име Ласитър.
Той простена от безсилие.
— Защо не им каза, че съм бил тук?
— Нали ти не искаше?
— Не исках.
— Ами… защото не ми се струваше редно. Щяха да дойдат пак със техника за издирване, а има и друго; не всички от тях бяха спасители.
— Какво искаш да кажеш?
— Двама бяха в леководолазни костюми.
— И как изглеждаха?
— Едри — сви рамене Мари.
— Мислиш ли, че са били полицаи?
— Възможно е.
— Но е възможно и да не са.
— Така е. Точно тази възможност ме разтревожи.
Ласитър въздъхна.
— Какво искаха да знаят?
— Ами… разни неща за теб. Дали сме видели яхтата да потъва… А… поинтересуваха се и къде е Джеси. Казах им, че спи.
— Мислиш ли, че са ти повярвали?
— Да, аз съм добра актриса. Или поне бях…
По-късно същия следобед, след като обядваха и оставаше един час до максимума на прилива, започнаха да сглобяват
— Не мога да повярвам, че си го направила сама — въздъхна той изморено.
— Не е била сама — обиди се Джеси.
Плоскодънката беше достатъчно лека и заедно с детето Ласитър я пренесе до водата. После двамата с Мари свалиха скифа, търкаляйки го върху три трупи. През няколко крачки Джеси викаше: „Окей!“, те спираха и го изчакваха да пренесе освободеното дърво отпред под носа. Когато стигнаха до водата, обърнаха лодката в нормалното й положение и я изтикаха в океана. Ласитър се върна при навеса, за да донесе мотора и изпадна в най-искрено изумление, че тази крехка жена е могла да повдигне такава тежест. Монтираха мотора и качиха резервоара за гориво. Облечен в спасителна жилетка и приличащ на надутото човече на „Мишелин“, Ласитър свърза маркуча първо към мотора, после към резервоара. Джеси стисна гумената гъба три-четири пъти, погледна майка си за разрешение и натисна бутона на стартера. След няколко изкихвания моторът изрева, изхвърляйки гъст син облак.
Същата нощ, след като детето си легна, двамата отново седнаха пред огъня. Мари беше в люлеещия се стол, отново прибрала колене до гърдите си.
— Как си с парите? — попита го тя внезапно.
Ласитър се изненада.
— Оправям се — уклончиво каза той.
Мари се усмихна:
— Не ме разбра. Питах дали имаш в себе си. Така че, като слезеш на брега, да не се окажеш безпомощен.
Ласитър кимна. Беше започнал да си мисли, че ситуацията се е поизменила, но тя явно с нетърпение чакаше да се отърве от него. Той бавно стана и прекоси стаята до закачалката, на която висеше коженото му яке.
— Мисля, че имам достатъчно. Истинският проблем е какво да правим с теб.
Но Мари завъртя глава:
— Не се безпокой за нас. Ние ще се изгубим след ден-два. Имам пари. Ще се установим някъде и този път ще го направя както трябва.
— Бих могъл да ти помогна. Това ми беше професия до неотдавна. — Бръкна в джоба си и извади портфейла заедно със залепналия за него подгизнал плик, който падна на пода. Ласитър се наведе да го вземе… Писмото на Барези!
— Ако искаш, вземи гюнтер — предложи тя. — Надявам се още да е в движение, но…
— Четеш италиански, нали? — прекъсна я той.
— Какво?
— Можеш ли да четеш италиански?
— Разбира се, но…
В плика имаше три-четири тънки листа, все още мокри и залепени едни за друг. Ласитър се върна при камината, седна в краката на Мари и много внимателно раздели листата.
— Благодаря ти, Боже, че си измислил химикалката — прошепна той.