Сянката на Бога
Шрифт:
— Но защо?
— Защото е обърнал Библията наопаки: Бог създал човека по свой образ и подобие, а не обратно! — По бузите й се стичаха сълзи и Ласитър разбра, че тя най-сетне е приела, че той може и да е прав. — Остави ме да ти помогна. Те няма да спрат, докато не се доберат до Джеси.
— Но как?… Ако казваш истината, как би могъл някой да помогне?
— Когато бях в армията… се занимавах с много интересна работа. — Гледаше го, сякаш беше полудял, но той продължи да разказва: — Ръководех групата
— Какво е това?
Ласитър сви рамене:
— „Спомагателна разузнавателна дейност“. Става дума за нещо като ЦРУ, само че вършено от хора, които са в час. Както и да е… важното е, че мога да създам за теб и Джеси самоличности, в които никой никога да не се усъмни. Дори да ровят оттук до Марс, никой няма да може да ви проследи и открие. Никога! Но трябва да ми се довериш. И трябва да се махнете оттук.
— Мамо? — Джеси стоеше на прага по пижама и търкаше очички.
— Кажи, миличък? — каза Мари с глас, преливащ от любов. — Какво има?
Момченцето залитна напред, все още замаяно.
— Имах лош сън.
— О-о-о… — Мари го взе в скута си. Джеси прислони глава на рамото й. Тя го погали и го целуна: — Милият…
— Лоши хора — промърмори Джеси.
Тя го успокои и накрая го попита:
— Искаш ли да ти прочета приказка?
Джеси вдигна пълничкото си пръстче и посочи Ласитър:
— Не… той!
— Не знам дали…
— С удоволствие — прекъсна я Ласитър. — Искаш ли да се качиш на мен?
С тези думи коленичи в краката на Мари, за да може детето да го яхне през врата, погледна я, но не разгада погледа й.
— Хей! — извика Джеси, когато Ласитър стана. — Ама това е много високо!
Ласитър го хвана за крачетата и тръгна към неговата стая, като се привеждаше, за да не го удари в някоя от гредите, а Джеси се опитваше да докосне тавана. Сложи го в леглото, седна на ръба до него и тогава Джеси каза, че не иска да слуша приказка, а сам да му прочете една.
— Окей — съгласи се Ласитър, — давай!
Момчето извади изпод възглавницата си книжката и с много сериозно лице каза:
— Доктор Суус. 52 — после я разтвори на първа страница, приведе главица и започна: — Една риба… — телцето му се изпъна назад: — Две риби! — после отново напред: — Червена риба! — и пак назад, но този път с нарочно глупаво изражение и широко отворени очи, вперени в тавана: — Синя риба-а-а! — След това се хвърли назад в леглото по гръб и се заля от смях.
52
Тиъдър Суус Гайзъл (1904–1991), известен като доктор Суус — американски писател и илюстратор на множество детски книги. —
37.
Ласитър развързваше плоскодънката, когато Джеси извика:
— Виж, мамо — лодка!
Той се обърна натам, накъдето момчето сочеше, и вдигна поглед към хоризонта, присвил очи заради мъглата. Не забеляза обаче нищо освен все така сивото небе, скалите, боровете и тежко дишащия океан. Но… в един момент чу звук на мотор. Зрението на детето беше изумително.
— Кой е това?
Мари сложи ръка над очите си, за да види по-добре.
— Не знам — каза тя. — Не познавам тази лодка.
Ласитър изруга и отново завърза плоскодънката. Готвеха се да отидат с нея до скифа и да заминат, но сега това беше невъзможно. Непременно щяха да бъдат забелязани от хората в бялата моторница.
— Имаш ли бинокъл?
Мари кимна и взе Джеси на ръце.
— В бунгалото — каза тя и се затича. Ласитър я последва в лекия дъждец.
Бинокълът висеше на закачалка до библиотеката. Ласитър го взе и го фокусира. Лодката беше още твърде далеч, за да може да различи лицата на пътуващите в нея, но се виждаше, че са трима.
— Те ли са? — приближи се до него Мари.
— Не се вижда. — Отново се вгледа напрегнато и в следващия момент съмненията му се разсеяха. При кърмата се надигна грамада от мускули и посочи към бунгалото. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да знае със сигурност.
— Те са — потвърди той. Вече започваше да ги различава: — Едрия, Грималди и Делла Торе.
Мари пое дълбоко въздух и притисна Джеси по-силно.
— Не можем да останем тук — каза Ласитър. — Има ли друго място?
Тя се замисли за секунда.
— Можем да отидем при стоянката за лодки. Те не познават острова.
— Добре. Вземи фенерче. — Отиде в килера, където държаха пушката. — Къде са патроните?
— В кутията за хляб.
Можеше и сам да се досети. Взе в едната ръка пушката и отвори с другата кутията. Вътре имаше парче хляб, няколко царевични курабии и, най-отзад, кутия за амуниции.
Която бе изненадващо лека.
Ласитър я отвори с неприятно чувство и простена, защото видя един-единствен патрон.
— Къде са останалите?
Мари беше съкрушена.
— Не знам… Предполагам, че съм ги използвала.
— С каква цел?
— Тренировка — обясни Мари и като видя изражението върху лицето му, побърза да добави: — Добре де, ти сам видя, че тук през зимата няма какво толкова да се прави.
— Аз обаче какво да правя сега? — въздъхна той. — Да ги помоля да застанат в колона, за да ги убия с един куршум?
Не трябваше да го казва. Мари на свой ред изкриви лице в нещастна гримаса и Джеси се хвърли да я утешава.