Сянката на Бога
Шрифт:
— Не разбирам.
— Какво? — изморено попита той.
— Нищо. Защо някой ще прави това?
Ласитър поклати глава.
— И аз не знам. Но е имало осемнайсет жени и осемнайсет деца… а вие сте единствените останали живи.
Тя зарови пръсти в косата си и я приглади назад. Изглеждаше толкова уязвима, че му се искаше да я прегърне и утеши. Накрая го попита:
— И как да съм сигурна, че не ме лъжеш?
— Знаеш, че не те лъжа, защото ме помниш.
Тя остави косата й да падне обратно и се отдалечи от леглото. След малко чу в камината да пада нова тежка цепеница.
— Можеш да провериш всичко. Обади се в пансиона. Поговори с Найджъл, с Хю. Или звънни на Джими Риордан във Вирджиния — той работи в полицейското във Феърфакс. Би могла и да…
— Телефонът не работи — прекъсна го тя. — Освен това аз и Джеси тук сме в безопасност. Никой не би ни открил.
— Защо мислиш така? Аз ви открих.
Тя го изгледа гневно, но смени темата:
— Бурята затихва. Спасителната служба скоро ще излезе да те търси. После ще те откарат на сушата и ще забравиш за нас. Разбирам… това, което се е случило със сестра ти и останалите, е ужасно. Благодаря ти, наистина оценявам загрижеността ти, но… Джеси и аз ще се оправим. Всичко ще бъде наред.
Той въздъхна. Нямаше какво друго да направи.
— Виж, щом не искаш да ме оставиш да ти помогна, поне ти ми помогни.
— Как? — озадачено го погледна тя.
— Всичко това започна, понеже не можах да разбера защо някой е трябвало да убива Кати и сина й. Всъщност все още нямам отговор на този въпрос. Но може би… ако ми позволиш да те попитам нещо…
— Какво?
— Не знам, но… все пак… защо отиде в клиниката на Барези? Искам да кажа, защо точно там, а не на друго място?
Калиста-Мари сви рамене.
— По същата причина, поради която е отишла и Кати — отговори тя. — Направих някои проучвания. Клиниката имаше добра репутация и добър процент успешни случаи. Барези беше уважаван човек. Освен това тази клиника бе сред първите, предлагащи процедурата, която ме интересуваше. Единственото съображение срещу нея бе, че се намираше в чужбина, но може би дори това бе предимство. Защото така щях да се върна в Италия.
— „Да се върнеш“?
— Живяла съм там като малка. До Генуа.
— Израснала си в Италия?
Тя поклати отрицателно глава:
— Не, само три години. Леля ми се разболя, иначе щях да завърша гимназията в Аренцано.
— Но…
— Чичо ми беше строителен инженер — побърза да продължи тя. — Изглежда е бил доста добър, защото обиколихме много страни… Пакистан, Саудитска Арабия, Щатите. Завърших трети клас в Тълса, от пети до седми изкарах в Уилмингтън, Делауеър, после Такома… в Такома даже не ходих на училище. След това от осми до единайсети в Хюстън. Италия дойде после. Всъщност… струва ми се, че там съм живяла най-дълго.
— Жената в магазина ми каза, че родителите ти са починали, когато си била малка.
— Леля и чичо ме отгледаха. Мисля, че не им се искаше много, но какво да правят… бяха единствените ми родственици.
— Казвали са се Уилямс?
Тя кимна.
— Леля Алиша и чичо Бил.
— Осиновиха ли те? Искам да кажа… официално?
Въпросът му я накара да избухне:
— Какво общо има това със
— Има общо с теб. Ако са те осиновили, някъде е останала документна следа. В някой съд или на друго място.
— Искаха да нося тяхното име. Помня, леля Алиша веднъж каза, че щяло да бъде по-малко объркващо, ако всички имаме една и съща фамилия. Иначе сме щели да губим много време на митниците. — Тя поклати с удивление глава и се засмя. — Така че ме осиновиха от съображения за ефикасност, а не защото ме обичаха или защото са искали да бъдем едно семейство. — Тя замълча и пак се засмя: — Нищо чудно, че бях толкова объркана.
— Те ли ти го казваха?
Стисна устни, но отговори:
— Мммм, да… — после въздъхна. — Не би следвало да се оплаквам. И двамата вече бяха над петдесетте, а вземаха дете от детската градина. Но се отнасяха с мен прилично.
— Защо тогава си била объркана?
— Бях изплашено хлапе и наистина много, много свенлива. Родителите би бяха загинали, а малко преди това и брат ми беше починал. Това местене от град в град беше изморително, а леля Алиша и чичо Бил… те през по-голямата част от времето ме игнорираха. Така че станах… и аз не знам… Затворена. Освен това, като се изключи Саудитска Арабия, никъде не съм ходила в училище за англоговорящи. Затова повечето време се опитвах да остана незабелязана — бях установила, че е най-добрата тактика. И станах доста добра в нея.
Ласитър скептично я погледна:
— Не знам защо ми се струва, че си била доста забележима… дори като малка.
— Не, наистина. Бях грозното пате. Ушите ми стърчаха, носът ми беше прекалено голям, очите ми, устата ми… всичко ми беше голямо. Даже и коленете ми. А ходилата ми… тя бяха огромни. Бях невъзможна… — Ласитър не се сдържа и се засмя. — Помня как леля ми се заглеждаше в мен, поклащаше глава и казваше: „А може да се оправи“, но в гласа й звучеше съмнение и за всеки беше ясно, че сама не си вярва. — Усмихна се, но после пак така внезапно се намръщи. Поизправи се на стола и внимателно го погледна: — Това едва ли ще ти бъде от помощ. Мисля, че е време да…
— Току-що ми мина през ума, че в клиниката на доктор Барези е имало нещо по-различно… не знам.
— Ами, от една страна, той не те оставяше да избираш. Предполагам, за много жени това е било голям минус, но не и за мен. За мен си беше плюс.
— Какво да избираш?
— Донорите.
— Можело е да се избират?
Тя кимна:
— Веднъж отидох в една клиника в Минеаполис… просто да се ориентирам в обстановката, да видя какви са условията. Минах, естествено, през консултация за процедурата, за всички стъпки, които са предвидени. Зададоха ми маса въпроси. „Омъжена ли си? Спермата на твоя съпруг ли ще бъде използвана за оплождане на яйцеклетката? Не? Ами тогава прегледайте това.“ И ми подадоха класьор с кратка информация за донорите. Не можех да повярвам на очите си! — От вълнението гласът й се промени: — „Донор 123 е авиационен инженер с атлетично телосложение, 1 500 точки резултат по SAT и — моля ви се — перфектен бейзболист“.„Донор 159 е два метра висок и тежи…“ — Тя потрепери. — Идеше ми да закрещя!