Сянката на Бога
Шрифт:
— Да се живее на остров?
Тя кимна:
— Но няма да е вечно. През есента ще трябва да го дам в детска градина, така че… ще се наложи да намерим къща в града.
— Не се ли страхуваш, че някой може да те познае? — погледна я Ласитър.
Тя поклати глава:
— Не. Кой ще допусне и… Освен това тогава бях съвсем различна.
— Искаш да кажеш, че си изглеждала различно?
— Не, чувствах се различно. Това обаче вече не ми се струва важно. Важното сега е Джеси.
— Така е — съгласи се Ласитър. — И точно по тази причина трябва да се махнете оттук.
Тя го
— Мислех, че се разбрахме да не дискутираме това.
— Добре, няма — въздъхна той. — Но ми направи една услуга: когато дойдат спасителите, им кажи, че не си ме виждала.
— Защо? — подозрително го изгледа тя.
— Защото същите хора, които търсят мен, търсят и теб. И те — ще се наложи просто да ми повярваш — никак не са добри. Защото, ако спасителите ме откарат на брега, някой ще трябва да напише доклад и на този доклад ще се появи моето име, няма как иначе. А поради смъртта на местен жител местните вестници ще подхванат историята. И знаеш ли какво ще се случи по-нататък? Нека да ти кажа: в селото ще се появят хора, които никой преди това не е виждал. И те ще започнат да задават въпроси от рода на: „Той наемал ли е лодка?“, „Къде е отишъл?“, „С кого се е видял?“ — Поспря, за да си поеме дъх. — Проблемът е голям. Най-добре е да се добера до сушата сам.
— Как?
— Имаш лодка. Можеш да ме откараш.
Тя сви крака и подпря брадичка на коленете си.
— И после какво? Ще те оставя на скалите, така ли?
— Да.
— Това са глупости. А ти какво ще правиш по-нататък?
— Не се безпокой за това.
Поклати глава:
— Тази лодка дори не е във водата. И платформата не е.
— Какво означава това „не е във водата“?
Изгледа го.
— Ами през зимата ги изтегляме, защото иначе ще замръзнат. Тук два пъти годишно всичко се сковава от лед.
— Да, но щом е завързана за…
Тя се изсмя:
— Ти не разбираш: говоря ти за тоновелед. Когато започне да се топи и дойде прилив…
— Сега няма лед!
— Сега не, но… — тя тежко въздъхна. — Май ще трябва да спуснем платформата, за да те върна на брега.
— Ето това искам.
— Добре, тогава това и ще направим.
Двамата замълчаха. Ласитър погледна встрани, после се обърна отново към нея:
— Може ли да те попитам нещо?
— Господи! Ама ти си като Джеси.
— Не, сериозно, става дума за клиниката. Всички жени, които са били убити, са се подложили на една и съща процедура. Започнах обаче да се питам… ти защо го направи?
— Кое… донорството на ооцита ли?
— Да… искам да кажа… на твоята възраст е малко необичайно. Другите жени са все по-възрастни. Нали такава е идеята… — Погледна към тавана. — Нещо започнах да задавам много интимни въпроси, нали?
— Какво от това? — каза тя примирено. — И без това ти споделих всичко. В моя случай не става дума за стерилитет. Бих могла да имам деца. И наистина бих искала да износя дете. Но генетичният материал трябваше да бъде на друг. Не моят.
— Защо?
— Синдром на Дюшен.
— Какво пък е това?
Тя се загледа в пламъците на огъня.
— Има един ген, който се предава по женска линия, макар че
— И какво става?
— Това е увреждане на хромозомите. Като хемофилията, с тази разлика, че е нелечимо. Всички, които го имат, умират млади. Брат ми беше само на тринайсет години.
Ласитър си спомни, че Мод му беше разказала как са пренасяли с лодка братчето на Мари, увито в одеяла.
— Съжалявам.
Тя се облегна на стола и с равен глас му разказа какво представлява заболяването — прогресивна атрофия на мускулите, която започва под прасците и се придвижва нагоре. Затруднява се ходенето, после става мъчително, накрая — невъзможно. Мускулите на краката се стопяват, но болестта не спира дотук, а продължава нагоре, докато стигне диафрагмата. Тогава става трудно да се диша и невъзможно да се кашля. Накрая болните умират от пневмония или някаква друга инфекция.
— Направиха ми изследвания, когато бях на двайсет години. И откриха, че съм преносител.
Не знаеше какво да каже, затова попита:
— Всичките ти деца ли биха пострадали?
Тя поклати лекичко глава:
— Петдесет процента вероятност при всяко. Което означава, една четвърт вероятност да имам момче с Дюшен.
— Това не е толкова лошо…
— По-добре да се играе на руска рулетка. Не разбираш ли, че рискуваш чужд живот, и то живота на същество, което обичаш повече от всичко останало на света?
— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам, но…
— Няма значение. Имам Джеси и няма начин да заобичам нещо друго повече от него.
— Виждам.
— Не си мисли, че съм била смазана, когато разбрах за болестта. Тогава… тогава около мен нямаше никой и изобщо не мислех да имам деца. Вратата, така да се каже, беше затворена, но аз дори не чуках на нея.
— Какво те накара да размислиш?
Тя помълча, после каза:
— Живеех в Минеаполис. Чувствах се самотна и изоставена. Усещах в себе си, че ако имам бебе, няма да бъде така… и започнах да мисля за осиновяване, но с Калиста и цялата дандания около нея това не беше никак просто. Направо си беше невъзможно. И тогава прочетох в един вестник материал за новата технология с използване на яйцеклетка от донор. Сякаш ме прониза ток! Два месеца по-късно летях за Италия, а два месеца след това вече бях бременна.
Когато късно на следващата сутрин пристигнаха спасителите, Ласитър и Джеси бяха на другата страна на острова и „изследваха“.
Беше необичайно топло за сезона, почти пролетно време. Сред дърветата имаше лека мъгла. Детето тичаше напред по горската пътека, застлана с килим от борови иглички, а Ласитър го следваше. Първата им спирка бе „докът“, където на скален перваз стояха две лодки. Бяха обърнати с дъната нагоре и за всеки случай бяха привързани за дънера на близък бор. Едната беше скиф, дълъг около четири метра и половина, другата беше плоскодънка. Наблизо имаше навес, в който бяха подредени „всичките ни лодкарски принадлежности“. Там, върху дървена скара, лежеше мотор „Евинруд“, а наоколо се виждаха резервоари за гориво, спасителни жилетки, въжета за акостиране, рибарски такъми и още какви ли не неща.